Деси от "Фермата" разказа за борбата си с булимията и каква е разликата с анорексията

Днес чаровната брюнетка е щастлива от живота си. Продължава да работи, като модел. Скоро иска да реализира и своя пиеса, която е написала.

Деси, как реши да се запишеш за "Фермата" и какво ти даде шоуто?

- Миналата година, когато течеше кастингът за първата "Ферма", беше последният ден за подаване на документи. Бях в Лондон. Реших, че ще се записвам. Попълних бланката, но не ми даде да я изпратя чрез телефона, а вкъщи нямаше компютър. Така не успях да ги подам. Казах си: "Аз ще участвам в това предаване". Свърши първият сезон, изгледах всяка една серия. Когато тръгна кастингът за втория сезон бях сигурна, че ще се запиша, но съм малко хаотична. Моята приятелка дойде при мен и ми каза - "Аз те записах". Нещата, които сме си говорили - защо искам да вляза и т.н., тя ги беше описала и ги бе изпратила. Започнаха кастингите. Бях сигурна, че ще ме изберат. Така й стана. Обожавам хората вътре и мястото. За мен "Фермата" ме връща към детството. Влизаме като индивидуални личности, после се превърнахме в задружен отбор и излизаме, като едно семейство.

Кой искаш да спечели?

- Имам няколко любимци. Човекът, който съм определила в съзнанието си, че искам да спечели, е Финци. За мен, той е олицетворение на народен човек. Ние с него сме много чувствителни.

След като излезе от предаването, Dee честити ли ти? Какви са вашите отношения към днешна дата?

- Dee е страхотен човек. Много добър приятел. Ние все още не се познаваме по начина, по който може да коментираме и двамата - да, искаме да сме заедно или не искаме. Имахме една приятна емоция вътре, която каквото и да се случи, ние ще решим, далеч от всички камери. Но, със сигурност, ще ни остане позитивно чувство и ще останем приятели.

Това значи ли, че нямаш приятел сега?

- Не, нямам.

Виждам, че носиш гривничката, която си направихте всички в шоуто.

- Това е гривната, която Макето и Силвето направиха за всеки един от нас вътре. Тя е от канап. Ние нямахме материални неща там и това беше вид свързване, любов и семейство. Ще си я нося с удоволствие. Не бих я свалила. Имам още една, която е доста по-колоритна и също е от Фермата. Тя е направена от връвта на луканка.

Имаше ли притеснения, че докато си във "Фермата" може да се "отключи" болестта ти?

- От 3 години съм напълно наясно със себе си, че го нямам този проблем. Дори това, че се изправих пред цяла България и разказах, ме накара да се замисля, че аз съм имала този проблем. Не го приемам, като нещо, което ми се случва. За мен е в миналото.

БОРБА ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ

Какво всъщност представлява булимията и каква е разликата с анорексията ?

- Те много се гонят булимия-анорексия. Анорексия е отказване прием на храна. Започваш да сваляш килограми - първо мазнини, а след това мускули и после органите започват да се самоизяждат. При булимията се храниш, но повръщаш. При едното отказваш да ядеш, а при другото повръщаш. Това е разликата.

Всъщност ти самата не си била отслабнала много тогава. Колко кг. беше?

- Към 50. Никога не съм имала проблем с килограмите. Анорексиците отслабват много, докато булимиците - не. Те поддържат килограми и дори пълнеят, тъй като задържат вода. Понеже организмът е много стресиран и в момента, в който погълнеш храна, я изхвърляш след броени минути. Тялото ти свиква с това и се запасява, така че не отслабваш, но изглеждаш много зле. Има и друго - орторексия, което навлезе наравно с булимия и анорексия. Това е следена на калориите. Здравословният начин на живот не е нещо лошо, но има група от хора, които го превръщат в мания, което е абсолютно хранително разстройство. При булимията има страх да не повърнеш и в един момент отказваш да се храниш. Аз също съм имала период от две седмици, когато не съм яла нищо. Казваш си: "По-добре да не ям, отколкото да повръщам". Анорексиците пък в момента, в който вече са безсилни и започват да се хранят, изпитват гузна съвест и повръщат.

Това с повръщането, вследствие на стрес ли е?

- В днешно време всичко е вследствие на стрес. Определено анорексия и булимия са чисто психологически заболявания. Те не са физически. Това ти е възприятието за самия теб, как се намираш в света, който те заобикаля.

Действително ли, при теб, това нещо се е появило заради мъж?

- Трудно ми е да кажа, тъй като това не е било голямата ми любов, нито човекът на живота ми, с който съм искала да имам деца. Беше една хлапашка история, но беше отказ. Може би за първи път получих отказ от външния свят. Трудно преживях това и моята борба със света.

Тогава си била на 17...

- Да. Не бих казала, че мъжът, в случая, е бил голямата любов.

Как осъзна, че нещо се случва с теб или някой друг ти го каза?

- Ти не знаеш. Най-трудното, при тези болести, е да осъзнаеш, че ти си болен от тях. Това е все едно да осъзнаеш, че си алкохолик или наркоман. Нямам спомен кога за първи път съм повърнала. След като беше минала една година смятах, че това е нещо нормално. Тогава вкъщи дойде една приятелка - Ванчето. Много й благодаря, съученички сме от най-ранна възраст. Аз плачех, а тя каза: "Съсипваш се психически". Тогава й казах, че не е само психически, а и физически. Разказах й всичко. Обещах, че спирам, но тя видя, че не мога да спра. Тогава тя каза на семейството ми, което беше най-хубавото нещо тогава за мен. Никога не съм й била ядосана. Благодаря й, че в момента съм тук, жива и здрава, заради нея.

Какви са етапите на лечение, през които се преминава при булимията?

- Много е трудно. Изисква се много постоянство и много хора до теб. Изисква се също разбиране. Имаш нужда от специалист, който да ти каже как протича тази болест, да се опита да намери къде е проблемът. Най-често при тези болести, както при всеки един психологически проблем, всичко се търси в детството. Аз обаче имах страхотно детство, просто бях по-затворена. След това се нуждаеш от всичките си близки и приятели - да бъдат до теб. Важно е да чувстваш подкрепа. Много родители подхождат към децата си по много грешен начин, от сорта на: "Не, ти сега ще седиш тук и ще ядеш, докато не се нахраниш". Важно е да се намери езикът към теб, защото ставаш много затворен, не допускаш никого. Изпитваш отвращение от допир, дори чисто физически. И другото - трябва да се помогне да разбереш, че си болен и го имаш този проблем. След това започваш сам да работиш със съзнанието си, че искаш да си помогнеш. Това е. Аз ходих на психолог, който ми помогна. Семейството ми също. Въпреки всичко не ми беше достатъчно да финализирам и да кажа, че вече съм здрава. Затова изградих собствена схема - как да се храня. Беше много трудно. За един ден съм изяждала половин банан, който беше разпределян през половин час по едно парченце. Само и само организмът да не е стресиран и да не разбере, че му подаваш храна, която да не повърне. Така поетапно стигнах до нормалните количества храна.

ДА ПОМОГНЕШ В БЕДА

В този етап от твоя живот ли се появява детето, на което си помагала?

- Тогава бях по-стабилизирана, като е било, примерно, 3-4 месеца повръщам, след това спирам за още толкова време. На кризи беше. Не можех да кажа, че съм напълно излекувана. Тогава се появи въпросното дете, което ме докосна много. Не смятам, че някой е виновен за съдбата си и за това, какъв се ражда, дали е от ромски произход или не. Всички сме равни. Това, че късметът ми е бил по-голям и съм имала по-хубав живот, не значи, че трябва да подмина неговата съдба и да съм безучастна.

Къде си срещнахте?

- На улицата. Отидох до един денонощен магазин, близо до вкъщи, за да си купя шоколад. Когато излязох отпред имаше едно дете, с големи кафяви очи, и ме попита: "Ще ми купиш ли нещо за ядене?". Аз казах: "Разбира се". Купих му някакви неща. Когато му ги дадох го попитах дали иска да върви с мен до вкъщи и докато вървяхме, ние говорихме. Разпитвах го защо е на улицата. Седнахме на една пейка. Водихме разговор към 2-3 часа, това вече се случва през нощта. Реших, че не мога да се прибера вкъщи, да си легна и да знам, че някой навън студува и няма какво да яде. Започнах да помагам, което за мен не беше никаква помощ, като да му подсигуря храната за деня, това къде да спи, дрехите... За мен не беше решение. Опитах се на по-висша инстанция да продължа помощта си, като му намеря пансион. Беше много трудно, защото той беше свикнал да живее на улицата.

Кое е това нещо, което може да те натъжи?

- Тогава, когато хората не са човечни. Когато подминават с лека ръка моменти, които могат да им се случат и на тях. Скръбта на хората ме натъжава. Мога да слушам всеки един с неговата драма и да плача с него. Не мога да си представя, че може да има друг човек, който няма да се трогне от нещо, което е истински важно, а същевременно ще се трогне от това, че някой го е засякъл на улицата сутринта, докато е шофирал.

ЧАСТ ОТ МОДАТА

Как се запали по моделството?

- Никога не съм имала мечтата да бъда модел. Стана случайно. Дойдох да живея в София. Преди това имах много предложения да бъда модел, но покрай страха с проблемите ми, които имах с болестта, не беше нещо, което съм желала. Откри ме един агент. Така и не подписах с агенция, тъй като исках да бъда независима. Желаех да ми е хоби. С течение на времето започнах да изпълнявам ангажименти, които аз искам. Смятам, че това е една отговорна и трудна професия, въпреки че се опитваме да наложим, че е доста вятърничава. Превръщаме тази професия в нещо пошло, а тя е доста арт, красива и е трудна за изпълнение.

Наскоро се проведе конкурсът за новата "Мис България". Ти явявала ли си се някога, имала ли си тези амбиции?

- От 2 години имах предложения да се явя на този конкурс. Прецених, че на този етап, нямам нужда от това. Продължих по пътя си, без да се явявам на "Мис България".

"БОЛНА АМБИЦИЯ"

Заради моделството ли замина за Лондон?

- Не. Лондон е етап от живота ми, който беше свързан с висшето ми образование. След като завърших средното си, като дизайнер, тогава се и разболях. Бях в 12-и клас и здравето ми бе по-важно, отколкото да продължа да уча след това. Чак на 25 години в мен се прокара мечтата, че искам да завърша и то в Лондон. Една болна амбиция, защото, когато заминах не знаех и една дума английски и не познавах хората и държавата. Отидох сама. За 5 месеца трябваше да науча на такова ниво английски, че да вляза в университет. Всички ми казваха, че няма да успея. В курса, който посещавах имаше хора, които много ме потискаха. Те казваха, че са учили английски от детската градина. Бях там с моята наивна мечта, че мога да науча език, като винаги съм смятала, че на мен езиците не ми се отдават. Носталгията беше смазваща. Имах момент, в който не можех да спя. Булимията ми се върна с главоломна скорост. Една нощ, докато търсех някакви клипчета, отстрани ми излезе "Облаче ле бяло", което беше смазващият момент от престоя ми там. Казах си, че каквото и да правя, винаги ще се връщам в България.

В крайна сметка успя ли да постигнеш мечтата си там?

- Постигнах. Влязох в университет. Записах "Човешки ресурси". Завърших образованието си. Когато беше последният ми изпит, на другия ден, летях за България. Дори не отидох на дипломирането си. Получих дипломата си по пощата.

Защо не отиде на дипломирането си?

- Винаги плачех, когато заминавах за Лондон. Беше ми трудно да се кача на самолета. Плачех, че заминавам. За първи път, когато отидох там, не се бях прибирала 4 месеца. В момента, в който се върнах, аз се разплаках от щастие, че съм си вкъщи. След като завърших, нищо повече не ме спираше. Просто се прибрах след последния изпит. Не съм там от миналата година, май месец.

След "Фермата" какви ангажименти ще имаш?

- Продължавам да се занимавам със снимки, а също така и с актьорство. В Лондон съм карала и актьорски курсове. Имам написана една пиеса, която искам да реализирам в някой от театрите, но все още не зная къде. Ще помисля по-обстойно.

Докато бе в шоуто, една от клюките, която се появи, по твой адрес е, че си имала по-близки отношения със Зара от"ВИП Брадър". Успя ли вече да чуеш за това?

- Да, казаха ми. Доста комична ситуация. Зара ми е приятелка, познавам я от много години. Помагала ми е в трудни моменти. Предполагам, че това твърдение идва от момента, в който казах: "Аз мразя мъжете", което е извадено от контекста. В случая аз не мразя мъжете, а търся собствения си мъж, който ще ме направи щастлива и ще ми даде това, от което имам нужда. Нещо пикантно при мен не мисля, че може да се намери. Зара е приятел и то добър.