Когато бях на 18, аз научих, че баща ми всъщност не е биологичния ми баща. С майка ми те се срещнали, когато съм била на две години. Баща ми я изоставил бременна.
Родителите ми решили, че тъй като сега аз съм пълнолетна, имам право да знам истината. По-добре е да се каже сега, отколкото да се разбере по-късно. Те ми казаха, че дори не биха се расърдили, ако започна да търся биологичния си баща - това е мое право. Бях в шок. В ступор. Прекарах нощта в мислене и не можех да спя. Имам друг баща? И кой е той? И изведнъж съжалявах за миналото? Изведнъж, ще се радвам, ако мога да го намеря? И ако не стане? Плача, мислейки си: "Е, защо аз? Защо се случва това с мен? И все пак той е толкова добър ...
И след това ... и след това започнах да си спомням. Спомних си, баща ми седнал до среднощ и майстори с мен в градината, когато майка ми е нощна смяна. Имахме тайна от мама, ядяхме в кухнята тъмен шоколад. Спомних си как приятелят му в гаража, при когото бяхме веднъж, татко да му помага, изведнъж се блъсна в мен и нажежено до червено желязо полетя към мен ... татко го хвана с гола ръка. Изгарянето беше ужасно. Но аз останах непокътната.
Спомних си, всеки рожден ден, от тези, в които той ми подаряваше малък, но красив букет. Идваше до мен в леглото сутрин, и ако беше 6 сутринта, той беше станал още по-рано, за да ги купи. Той можеше да готви само бъркани яйца, но се научи да прави любимата ми торта, защото не винаги я имаше в магазините (първите опити бяха отвратителни, но той не се отказа).
... И на сутринта отидох в кухнята, когато татко пиеше кафе, видях, същия белег на ръката му от изгарянето, прегърнах го и казах, че друг не е и не може да ми бъде баща. Не, тази новина не е била напразно. Тя ми даде да разбера, колко много обичам майка ми и баща ми, и колко много ме обичат.
