Разтърсваща драма: Съдбата, тази проклетница! Отне ми всичко – любовта, детето, мъжа ...

С Божидар се запознах на рождения ден на колежка. Бяхме в един нощен бар и така и не разбрах той част от гостите ли е, или е просто случаен посетител. В някакъв момент ми донесе чаша вино и ме заговори. Не знам дали защото вече бях пила достатъчно, или защото ме привлече по странен начин, но аз изпитах към този мъж необяснима топлота, която ме обгърна цялата. Тя се разля по тялото ми и стигна чак до върховете на пръстите ми. Потъвах в усмивката му и макар че светлината в бара беше доста приглушена, усещах погледа му и изпитвах желание да се сгуша в него, да го целуна и никога да не си тръгна. Имах чувството, че го познавам отдавна, че винаги сме били заедно, че той е второто мое аз. Затова когато ми предложи да се измъкнем незабелязано и да се разходим из нощна София, изобщо не се поколебах и тръгнах след него. 
Вървяхме един до друг, разговаряхме и сякаш в онзи миг бяхме само ние, двамата, и нищо друго нямаше значение. Когато стигнахме пред входа на стара кооперация, той изведнъж каза, че живее тук и ме покани да се кача. Живеел на мансардата и оттам се виждали звездите. Последвах го и наистина, когато влязохме в просторния апартамент, първото, което ми направи впечатление, бяха прозорците, приличащи на очи, отправени към небето. 
Макар че есента беше още в началото си и не беше кой знае колко студено, моят домакин запали камината и придърпа едно от креслата до нея. Покани ме да седна и наля и на двама ни по чаша вино. Чукнахме се за запознанството и тогава за пръв път чух името му – Божидар. Приех го като знак, че този мъж ми е изпратен наистина като подарък от съдбата. Бях вече на 32, преживяла няколко неуспешни връзки и изгубила вяра в любовта. Но това, което изпитвах към него, макар че едва го познавах, беше различно – завладяващо и помитащо, по-силно от огъня, който гореше в камината. 
В един момент той пое чашата от ръцете ми, остави я на пода и ме целуна. Разтреперих се в прегръдката му така, сякаш за пръв път ме докосваше мъж, а когато след няколко минути се озовахме в леглото, тялото ми отвръщаше на ритъма на неговото и нямаше вече никакво съмнение – ние с Божидар бяхме родени един за друг - двете половинки на едно цяло. Любехме се и се целувахме, а устните ни шепнеха: „Намерих те! Знаеш ли колко дълго те търсих.“ Бях щастлива и знаех, че искам точно с Божидар да продължа живота си, да родя децата му, да не се отделям от него, докато смъртта ни раздели. Да, знаех, че това е клише, но кой е казал, че клишетата не са верни?
Не мигнахме до сутринта, а когато слънцето започна да наднича над нас, Божидар ме прегърна силно и след кратко мълчание каза, че днес следобед лети за Чикаго. Първо помислих, че не съм чула добре. После реших, че е някаква шега, но по начина, по който ме гледаше, разбрах, че е истина. И тогава заплаках, защото не беше честно. Не можеше да си тръгне просто така, след като едва се бяхме намерили. Оказа се, че е бил в България само за десетина дни и трябва да се върне в Чикаго, за да приключи някакъв проект в компанията, за която работи. След 6 месеца обаче окончателно се завръщал в България. Каза ми, че ако го дочакам, когато се прибере, ще се съберем да живеем заедно. После попи сълзите ми с устни и отново потънахме в прегръдките си. 
Изпратих го до летището и докато чакахме да го повикат за полета, на едно листче той ми надраска имейла, на който можех да му пиша. Аз пък му дадох своя и той го прибра до сърцето си. А когато Божидар мина проверката и изчезна от погледа ми, махайки ми с ръка, още дълго седях във фоайето за изпращачи на софийската аерогара. Това, което се беше случило в последните няколко часа, беше минало с такава скорост, че се чудех истина ли е, или е било просто сън. Но листчето с имейла на Божидар в ръцете ми показваше, че този мъж е реалност и вече неотменна част от живота ми.
От този ден нататък аз заживях с очакването за писмо от него. Държах компютъра си непрекъснато включен и пощата си отворена и буквално всяка минута проверявах за имейл от Божидар. Но уви – получавах съобщения откъде ли не и единствено това, което имаше значение за мен, не идваше и не идваше... Престраших се и му написах няколко писма, ала те останаха без отговор. От недоспиване отслабнах, под очите ми се появиха тъмни кръгове и заприличах на сомнамбул. Майка ми, колегите и приятелите се притесниха за мен и настояваха да отида на лекар, но аз знаех, че никой лекар няма да ми помогне. Защото единственото, от което имах нужда, беше само една дума от мъжа, който ме беше обсебил. Не можех да повярвам, че всичко, което се случи между нас, за него е било лъжа и моментно приключение. Та нали очите му говореха друго! Лошото беше, че не знаех нищо за него и нямах представа кого да попитам какво се случва. 
Дните минаваха един след друг, а аз не живеех, просто съществувах. Така и не разбрах кога се изнизаха две години. Една сутрин се събудих и си казах, че така повече не може. Че Божидар наистина само се е забавлявал с мен, използвайки емоционалността ми и желанието ми за истинска любов. После ме е забравил, а аз вместо да погледна истината в очите, изгубих две години от живота си. И е повече от ясно, че на 34 нямам кой знае какъв избор и ако все още искам да създам семейство, трябва да побързам. Тогава като удавник за сламка се хванах за Любо – мой колега, който отдавна правеше опити да се сближим. 
Започнах да приемама поканите му за театър, за вечери в любимите му ресторанти, а през уикендите излизахме някъде извън София. Седем месеца по-късно се оженихме. Мислех, че след тази сватба всичко ще си дойде на мястото, че споменът за Божидар ще избледнее и напълно ще го забравя. Но уви, не се случи. Всяка нощ със съпруга ми беше истинско мъчение за мен. Едва изтърпявах ласките му и се молех час по-скоро да свърши и да заспи в своята половина от леглото. 
За мое щастие, когато след четири месеца се оказах бременна, лекарят ми препоръча да разредим секса, защото не бях в първа младост и трябваше да пазя бебето. Без да ми мигне окото, излъгах Любо, че сексът ми е забранен до раждането, и той прие безропотно този факт, защото много искаше да стане баща и трепереше над мен и нероденото ни дете. Освен това, за да не ме притеснява, съпругът ми се премести да спи на дивана в хола. Но така желаното от него бебе не се роди. 
Когато бях в края на третия месец, направих спонтанен аборт и го изгубих. Бременността ми се оказа извънматочна, явиха се и други проблеми и докторите ми казаха в прав текст, че повече няма да мога да забременея. Отново изпаднах в депресия и се питах какво още може да ми се случи и как изобщо се преживява подобно нещо. Свекърва ми обаче ме обвини, че сама съм си виновна, защото съм продължила да ходя на работа и не съм се пазела, а Любо не ме защити. Мълчеше и гледаше в една точка, сякаш наистина аз бях предизвикала аборта и сама се бях лишила от възможността някога да стана майка. Тогава реших, че нямам повече работа в тяхната къща, и без това едва ги понасях. Събрах си багажа и си тръгнах, а на следващия ден подадох молба за развод. 
Прибрах се в апартамента, купен от родителите ми, който след сватбата остана заключен. Отново бях сама. Не изпитвах нищо, защото бях изгубила всичко – преди години мъжа, който разби сърцето ми, а сега и детето, което може би щеше да придаде смисъл на живота ми. Върнах се в офиса и се отдадох изцяло на работата си. Пристигах първа и си тръгвах последна. Поемах всички извънредни поръчки, а понякога работех и съботите, и неделите. Исках да съм достатъчно ангажирана, за да не мисля за нищо. Прибирах се скапана и заспивах буквално в движение. 
Една от малкото недели, в които не бях поела ангажименти в работата си, излязох на разходка в Борисовата градина. Не бях стъпвала там от години. И докато се наслаждавах на пролетното слънце, изведнъж дочух познат глас и сърцето ми се обърна. От единия край на алеята се задаваха мъж и жена, а пред тях тичаше малко момченце – явно синът им. Мъжът беше Божидар. Стоях като вкаменена и не можех да помръдна. Той също ме видя и изведнъж спря. Целият пребледня, а после се втурна към мен. Изправих се и го погледнах в очите. И в тях прочетох онази любов, която се таеше в тях в нощта, в която се запознахме, но и мъка, много мъка и тъга. После ме запозна със съпругата си Дженифър. Беше американка. Работели заедно по онзи последен негов проект и се оженили само месец след завръщането му в Щатите. А от година живеели в България. След това настъпи неловко мълчание и тримата продължиха разходката си. 
Останах на онази пейка, докато се стъмни. Не можех да си тръгна, защото всичко ме болеше – най-вече сърцето. Онази режеща болка, която бях успяла някак да приспя, се беше завърнала отново. А когато се прибрах вкъщи, в пощата най-сетне ме чакаше имейлът, заради който си бях изплакала очите преди време. В първите няколко изречения Божидар ме молеше за прошка. После ми разказваше какво се е случило, след като кацнал в Чикаго. 
По време на полета през цялото време мислел за мен, за щастието, което го сполетяло неочаквано, и обмислял как да прекрати участието си в проекта и да се върне в България възможно най-скоро, за да сме отново заедно и да се оженим. Когато отишъл на работа обаче, колежката му Дженифър го сюрпризирала с новината, че е бременна, и то в началото на петия месец – карала цветна бременност. Не били влюбени един в друг. Просто правели неангажиращ секс от време на време и всеки си имал своите планове. Но ето че нечаканото бебе объркало плановете и на двамата и Божидар трябвало да поеме своята отговорност. Не знаел какво да ми пише и как ще приема новината, затова предпочел да замълчи. Смятал, че каквото и да ми каже, щяло да прозвучи като оправдание. Писмото му завършваше с: „Прости ми! Все още те обичам! Една твоя дума само и ще се разведа. Ти си жената на моя живот – нека продължим оттам, където приключихме - в моята мансарда.“ 
Прочетох това писмо сигурно сто пъти, ала не му отговорих. Какво можех да му кажа? Съдбата си беше поиграла с нас – срещна ни, влюбихме се, разделихме се, на него даде дете, на мен ми отне. Нямах право да го разделям от жена му и сина му, защото самата аз не можех да му предложа нищо. Да, обичах го, той мен също, но любовта ни щеше да остане безплодна. Знаех, че един ден това ще го отдалечи от мен и отново ще го върне при сина му. Веднъж го понесох, но втори път нямаше да мога. 
Останах вкъщи цяла седмица и отново изстрадах всичко. Вече нямам сили да страдам. Вярвам, че когато сложа и последната точка на това писмо, Божидар ще остане в миналото. И за да избегна повече такива случайни срещи и възможността той да ме открие, в началото на февруари заминавам в чужбина. Няма да кажа къде. Току-виж прочел историята ми и се познал. А аз не искам да ме последва. 

Валерия