Той си тръгна неочаквано. Без сбогом.
Тя се опита да ме развесели
След погребението, когато всички си тръгнаха, я погледнах и казах: „Трябва да се махаш оттук. Това вече не е твоят дом. Къщата ми не е безплатен пансион, не мога да те издържам.“
Тя ме погледна, без да каже и дума. Без сълзи, без отговор. Само мълчание. Мислех, че разбира. Че ще си събере багажа и ще си тръгне. Но вместо това – по-късно намерих съобщение. Тя се опита да ме спечели, да ме докосне там, където съм най-слаба. Пишеше ми, че съм „всичко, което ѝ е останало“. Може би това е трябвало да ме сломи. Може би някога съм искала да бъда опора. Но сега? В крайна сметка? Нямах сили. Вече не можех да се правя на добродетел.
Той не разбира защо го направих. Не разбира, че вече не съм същата жена. Жената, която чакаше през нощта синът ѝ да се прибере. Която се грижеше за децата си, когато тя изчезваше за няколко часа. Която купуваше, готвеше, грижеше се за тях, когато те просто живееха.
Нещо в мен умря завинаги.
Погребах детето си. И нещо в мен умря завинаги. Тя плака пред мен. Молеше се. Каза: „А какво ще стане с внуците? Какво ще стане с тях? Знаеш, че не работя.“ Погледнах я право в очите. А тя каза: „Не ти дължа нищо. Направих всичко за сина си. Само за него. А той си отиде. Така че тръгвай. Ако имаше малко достойнство, сама щеше да си тръгнеш. Нямаше да се налага да те насилвам.“
Но тя не си отиде. Тя остана. В къща, която вече не е дом за никого от нас. Тя остана без никакъв срам, без уважение, като сянка на миналото, което никой вече не иска да си спомня.
А аз? Уморен съм. От тъга. От хора. От живот, който не пита дали можеш, а само ти слага още един товар на гърба. В тази къща не е останал живот. Само тишина. И спомени, които не носят утеха.
