Понякога разговорите за семейството не започват с банални оплаквания за тривиални ежедневни неща, а с дълбока, почти древна мисъл, сякаш открита върху пожълтелите страници на древна книга, пропита с времето. Така е и тук: преди да преминем към суровите, точни думи на Ремарк, на ум идват спокойните, но мощни рубаи на Омар Хаям – меки като вятъра през пустинните дюни, но удрящи директно в душата:
„Не се тревожи за това, което нямаш,
а за това какво означава да станеш свободен.“
Тези редове сякаш говорят за днешното ежедневие и взаимоотношения, където мнозина чувстват, че нещо постоянно липсва.
Образование за резултати
Но нашето поколение не е израснало с философски притчи. Внушаваха ни нещо друго: „Бъди по-добър“, „Постигай“, „Улавяй и задръж“. Вътрешна конкуренция – с всички и с никого едновременно. Всичко е „заради резултата“, за показатели, за отмятане на квадратчета в списъци с житейски победи.
И в тази надпревара мъжката логика често приема формата на прагматично изчисление: има къща, има жена, има деца – дълг изпълнен, време за почивка. Или, обратно, те търсят „нещо ново“, ако уюта на дома вече не им осигурява прилив на адреналин.
В руския език има една дума, която обяснява много – „дълг“.
Дума, тежка като чугунен тиган, но странно тълкувана. Някои я носят с чест, други като куфар без дръжка: неудобна за хвърляне, тромава за носене.
Изкушението и човешката слабост
Някои мъже разбират отговорността отлично. Но в момента, в който се появи изкушението да подновят живота си, старата връзка се заменя с младежката свежест на двадесет и пет. „Така се случва“, ще кажат някои. „Не бива да бъде така“, ще кажат други. А истината, както често се случва, е скрита някъде сред човешките слабости.
В същото време мъжете са убедени, че жените са се озовали в позицията на „подчинената страна“: те печелят по-малко, напредват по-малко и са по-обременени с грижи.
Ежедневие без почивни дни и медали: уроци, клубове, срещи, супи, пране, гладене, безсънни нощи, грижи за деца, къща, съпруг, котка и за себе си - ако ви останат сили.
И как можеш да намериш момент в такъв график, за да „наистина промениш живота си“? Мъжете се чудят: къде ще отиде тя, ако денят ѝ е планиран до минутата? И тъй като е трудно да си тръгнеш, оценяването ѝ изглежда излишно.
Защо ценността на една жена често е невидима
Всеки има проблеми, но мащабът им варира. В повечето семейства основните домакински задължения падат върху жената, а от мъжа се очаква да върши минимална работа: да носи чанти, да прави няколко „важни“ коментара и да поправя кранчето веднъж годишно.
Тогава възниква вечният въпрос:
Защо мъжете не ценят тези, които са до тях?
Тези, които са верни.
Тези, които обичат.
Тези, които държат живота им на раменете си?
Струва си да си спомним репликите на Алена Апина, които някога се чуваха в кухни и микробуси:
„Обичай го, обичай го както аз...
Проблемите ти са точно зад ъгъла.
Той няма да оцени нищо.“
Текстовете и епохите се менят, но ситуацията сякаш остава същата. Или вземете Толстой:
„Не мога да имам всичко, което искам. Но обичам това, което имам.“
Защо тази проста истина е забравена? Защо животът се превръща в постоянен избор между ябълките на другите хора, които изглеждат по-узрели от твоите?
Илюзии и романтика според Ремарк
Може би една жена се възприема като трофей: след като веднъж е спечелена, няма нужда да се опитва повече. Или може би мъжете просто не знаят как да поддържат огъня в една връзка, защото никой не ги е научил как. Или може би това е така, защото жените около тях понякога ги провокират – от завист, любопитство или желание за стабилност на някой друг.
И тогава на ум идва Ремарк:
„Това, което не можеш да имаш, винаги изглежда по-добро от това, което имаш. Това е романтиката и идиотизмът на човешкия живот.“
Не просто мисъл — истински удар в слънчевия сплит. Японците повтарят: „Изпуснатата риба изглежда огромна.“ Руснаците добавят: „Ябълките са по-сладки в чужда градина.“
Всичко това е свързано с факта, че човек вижда само илюзии, гони ги, забравяйки кой седи срещу него на масата - в реалността, а не в сънищата.
Жените вече не се нуждаят от бурни романтични бури. Те ценят прости неща: уважение, благодарност, топлина и състрадание.
Не много. Но за някои е като изкачване на Еверест.
И накрая, на ум ми идват думите на Конфуций:
„Който не цени малките неща, е лишен от големите.“
Мъдростта е проста като чаша вода, но рядко достига до онези, които смятат любящата съпруга за неизчерпаем ресурс, а верността за задължение по подразбиране.
