Всичко започна толкова познато и спокойно. Със съпруга ми бяхме женени от три години, все още нямахме деца, плащахме редовно ипотеката си, а отношенията ми със свекърва ми бяха гладки – официално „здравей“ и „довиждане“ и от време на време посещения по празници.
„Хора“, каза тя с меден глас над чаша чай, „вилата е съвсем обрасла, трудно е за баща ви, а и аз не мога да се справя сама. Там има чист въздух и природа! Елате, направете си барбекю и се отпуснете. И ние бихме могли да помогнем малко, само малко. Реколтата е наша, без химикали, всичко е за вас, за семейството.“
Думата „за семейството“ подейства като магически сигнал. Аз, израснала в апартамент и виждала репички само вързани на пазара, изведнъж се изпълних с ентусиазъм. Въображението ми рисуваше идилична картина – земевладелка със сламена шапка, с ножица за градинарство в ръка, внимателно подрязваща рози.
Реалността ме удари право в носа с миризмата на оборски тор и влажна пръст още по време на майските празници.
— Нели, ти си млада и гъвкава — заповяда свекърва ми. — Изкопай малко морковената леха тук, раздроби добре буците, така че пръстта да е мека като перце.
Съпругът ми, Иван, беше зает с „мъжки неща“: оправяше верандата, която беше в ремонт от пет години, и печеше месо на скара. А аз се превърнах в основното впрегатно животно в плантациите на Мария Петрова.
Агрофитнес за издръжливи
Юни се превърна в истински ад. Докато приятелките ми публикуваха снимки от летните си веранди и плажове, аз изучавах плевелите. Борили ли сте се някога с подагра? Това е хидра – изскубваш един корен и на негово място никнат още три. Пълзях на колене из лехите, вадейки този вредител; ноктите ми почерняха и никакъв маникюр не можеше да ме спаси.
Но най-страшното място беше оранжерията.
Поликарбонатно чудовище – шест на три метра, влажно и задушно, температура около тридесет градуса, въздухът гъст и тежък. Там растяха „доматите за Иван“ и „краставичките за зимата“.
Научих, че доматите са капризни деца, изискващи постоянно внимание. Прищипването на колтуците се превърна в моя кошмар. Мария Петрова даде кратки инструкции:
— Виждаш ли пазвата на листото? Този израстък е излишен, изсмуква сока. Откъсни го, но не повреди стъблото!
Късах ги, ръцете ми бяха зелени и лепкави от доматен сок, миризмата така се впи в кожата ми, че дори душ не помагаше. После трябваше и да ги връзвам.
Краставиците пък изискваха постоянно поливане.
„Нели, краставиците ще горчат, ако не ги поливаш достатъчно!“ – извика свекърва ми от верандата. – „Слагай поне по половин кофа под всеки корен!“
В имота нямаше течаща вода. Бъчвата, пълнена от кладенеца, беше ледено студена. Поливането със студена вода беше невъзможно, затова носех вода в лейки, първо я оставях да се стопли на слънце. Оранжерията „поглъщаше“ около двайсет кофи. До вечерта ръцете ме боляха като пребити, а кръстът ме стягаше така, че не можех да се изправя, без да изстена.
Снахата е бял човек
Най-обидното не беше самата работа, а Радка – по-малката сестра на съпруга ми, любимата дъщеря и „вечно заета жена“. Радка има две деца, работи в офис и страда от „много слаби кръвоносни съдове“, затова навеждането ѝ е противопоказно.
Радка и семейството ѝ идваха на вилата всеки уикенд. Но тя идваше да почива. Докато аз, потен и мръсна, мъкнех поредната лейка, Радка седеше в беседката, пиеше студен квас и ме наблюдаваше.
„Нели, внимавай да не ги наводниш, че ще изгният“, коментираше тя. „Мамо, време ли е за шишчетата? Децата са гладни.“
Кипях отвътре, по-силно от забравен компот на котлона. Вечерта, когато седнахме на масата, ръцете ми трепереха от умора, а Радка беше свежа, весела и пълна с енергия.
„О, колко са хрупкави тези краставички!“ – възкликна тя, хрупайки плодовете на моя труд. – „Мамо, много са вкусни.“
„Неличка ги поле, стараеше се“, кимна снизходително свекърва ми. „Нали се стараем за нашите, Неличка?“
Мълчах, опитвайки се да бъда добра снаха, част от семейството. Мислех си, че този труд е моят входен билет за клана, доказателство за любов и преданост. Колко наивна бях.
Битката за реколтата
Август беше пределът. Жътвата беше в разгара си – толкова интензивна, че направо плашеше. Краставиците трябваше да се киселят, доматите да се мариноват, касисът да се смачка със захар.
Свекърва ми обяви:
— Ще сме четири ръце за бурканите. Сама не мога.
Прекарах три поредни уикенда в задушна кухня с врящи тенджери. Стерилизирахме буркани на пара, заливахме ги с вряла саламура и оцетна есенция, от която спираше дъхът. Вероятно затворихме близо сто буркана – краставици с горчица, домати с босилек, лечо, тиквен хайвер, компоти. Цялата изба се напълни с плодовете на трудно спечеленото ми лято.
С гордост гледах подредените редове буркани. „Е, през зимата ще ги отваряме с Иван, ще варим картофи и ще си спомняме за лятото“, помислих си.
Септември донесе последното пътуване до вилата – за прибиране на провизиите и закриване на сезона. Пристигнахме с две коли – аз и съпругът ми, и Радка със съпруга си.
Започнах да нося касетки със зеленчуци към нашата кола.
„Нели, почакай“, спря ме свекърва ми. „Къде ги носиш?“
„В багажника, за вкъщи“, отвърнах учудено.
— Остави ги. Това е за Радка.
Замръзнах с касетка домати в ръце.
— Какво означава „за Радка“?
„Радка има две деца, те имат нужда от витамини!“ – обясни свекърва ми с поучителен тон. – „Училище, ангажименти… Вие с Иван можете да си купите от магазина, ако ви трябват. А и Радка няма вила – откъде да си вземе? Ние сме семейство, трябва да помагаме на тези, които най-много се нуждаят.“
Погледнах Радка – стоеше до багажника на джипа си и наблюдаваше товаренето.
„Мамо, и тези с корнишоните дай, и не забравяй сладкото от ягоди.“
Поставих касетката на земята.
— Значи така — гласът ми трепереше, но се стараех да говоря спокойно. — Цяло лято работих тук, плевих, поливах, трових се с препарати, прекарвах уикендите в консервиране, за да дадеш сега всичко това на Радка?
„Нели, не те ли е срам!“ – възкликна свекърва ми. – „Обвиняваш сестрата на мъжа си за буркан краставици? Това е за племенниците! Значи си материалистка.“
Съпругът ми стоеше настрани и човъркаше земята с върха на обувката си.
— Иван? — обърнах се към него. — Няма ли да кажеш нещо?
Той вдигна поглед, объркан и нерешителен.
„Нели, хайде… мамо, дай ни поне няколко касетки…“, промърмори той.
— Вземете тази салата от презрели краставици — махна с ръка свекърва ми. — Радка не я яде.
Качих се мълчаливо в колата. През целия път до града не казах нито дума. Вкъщи избухнах – бях използвана като ресурс и после захвърлена.
Цяла зима не стъпих при свекърва си. Съпругът ми ходеше сам. Върна се веднъж и каза, че майка му „не таяла злоба“. Звучеше абсурдно.
Нови правила
Дойдоха отново майските празници. Отидохме пак на вилата. Свекърва ми ни посрещна радостно, сякаш вече ми подаваше лопатата.
„О, Неличка, добре че дойде! Толкова работа има – оранжерията, лехите, разсадът…“
Усмихнах се, извадих шезлонг от багажника и го разпънах на най-слънчевото място.
„Нели, какво правиш?“ – смая се тя. „Ами преобличането? Старите ти дрехи са в бараката.“
— Мария Петрова — казах спокойно. — Тази година съм тук на почивка. Като Радка.
Настъпи тишина.
„Каква почивка?“ – лицето ѝ пламна. „Кой ще работи? Аз ли сама?“
— Може би Радка. Или Иван. Аз няма да. Миналата година работих достатъчно и не видях нищо от реколтата. Повече няма да работя безплатно.
Съпругът ми въздъхна.
„Мамо, Нели е права. Ще помогна малко, но няма да се трепем. Засади толкова, колкото можеш сама.“
До средата на лятото оранжерията беше наполовина обрасла. Реколтата беше три пъти по-малка. Радка получи само една кофа краставици.
„Защо толкова малко?“ – намръщи се тя.
„Работниците стачкуват“, промърмори свекърва ми.
А на мен вече не ми пукаше. Ръцете ми бяха поддържани, гърбът не ме болеше. И най-важното – най-сетне се чувствах уважавана.
