„Когато бях малка, много обичах да рисувам. Спомням си, че когато имаше по-напрегнати ситуации, взимах молив и рисувах.
Така започва разказа си Богомила — едно от трите момичета, държани години наред в изолация от собствените си родители в столичния квартал „ Люлин “.
Историята на Боги и двете ѝ сестри потресе България преди 8 години. Тогава техният дядо разкри в предаването „ Съдебен спор “, че внучките му живеят като заложници в собствения си дом. Дни по-късно възрастният мъж беше убит от дъщеря си и нейния съпруг.
След това трите момичета бяха изведени от дома и започна дългият и труден процес на адаптация към външния свят.
„Бях развълнувана да преоткрия света“
Богомила признава, че излизането от изолацията е било огромен шок.
Снимка: Нова телевизия
Години наред тя е живяла в реалност, която я е държала далеч от всичко обичайно за едно дете — училище, приятели, разходки, игри, общуване.
„Спуснах се в една реалност, за която само бях чела и гледала по филмите, но не бях имала възможността да бъда част от нея“, разказва тя пред Нова телевизия.
Въпреки травмата, Боги не гледа на света само със страх.
„Аз съм доста любопитен човек. Обичам да откривам нови неща. Бях развълнувана да преоткрия света“, споделя момичето.
Трите сестри искали да останат заедно
След извеждането им от семейния дом трите сестри са настанени в Център за настаняване от семеен тип за деца с увреждания.
Причината била, че институциите не открили друг тип място, където и трите да могат да бъдат заедно.
Снимка: Нова телевизия
За тях обаче това било изключително важно.
„Ние искахме да сме заедно, за да се подкрепим. Всичко, което преживявахме тогава, беше по-лесно, защото бяхме заедно“, казва Богомила.
Тръгва на училище на 13 години — направо в първи клас
Една от най-трудните части от адаптацията била образованието.
Богомила тръгва на училище на 13 години — директно в първи клас.
Социалните работници обаче забелязват, че тя може да чете и пише, защото вкъщи е имала достъп до книги и енциклопедии. Затова започва да посещава самостоятелни консултации.
По-късно, когато е на 15 години, ѝ се налага да бъде редовна ученичка в четвърти клас.
„Беше ми странно, защото бях с 10-годишни деца“, признава тя.
Първите приятелства
В дома Богомила започва да открива и първите си приятелства.
Те се появяват най-вече покрай децата на детегледачите. Въпреки спецификата на институцията, Боги е категорична, че там ѝ е било по-добре, отколкото в родния ѝ дом.
Причината е проста — имала е възможност да общува.
„Като се срещаш с различни хора, можеш да приемеш от тях както положителните, така и негативните неща. Избираш кое би взел като добър и лош пример и така се изграждаш като човек“, разсъждава Богомила.
Снимка: Нова телевизия
Преместване в училище за глухи
След четвърти клас системата я поставя пред ново изпитание.
Богомила е преместена в училище за глухи, защото това била единствената възможност по-голямата ѝ сестра също да започне да учи и двете да останат заедно.
„Началото ми беше малко странно, защото щях да съм с глухи — тоест пак няма да има с кого да си говоря. Много често се случваше да съм сама в класа“, спомня си тя.
Учители я съветвали да остане там, защото изискванията в специализираните училища били по-занижени и щяло да ѝ бъде по-лесно.
Богомила обаче вече имала други планове.
Мечтата за графичен дизайн и анимация
Още тогава Боги знаела, че не иска да остане в среда, която не отговаря на мечтите ѝ.
„Наумих си, че няма да стоя там. Вече знаех, че искам да се занимавам с графичен дизайн, анимация и компютърен дизайн“, разказва тя.
С помощта на частни уроци и подкрепата на възпитателка по математика, Богомила успява да кандидатства.
В крайна сметка е приета в паралелка с фотография.
Днес Боги е ученичка и работи в магазин за арт материали
Днес Богомила е в 11 клас на самостоятелна форма на обучение.
Освен това работи в магазин за арт материали — място, което е близко до нейната любов към рисуването и творчеството.
Тя живее с по-голямата си сестра, а двете често посещават най-малката, която е с тежко увреждане и е настанена на друго място.
Защо решава да разкаже историята си
Богомила дълго време мълчи за преживяното. Днес обаче решава да говори, защото иска да даде надежда.
„Искам да покажа, че колкото и лошо да ти се е случило в миналото, през каквото и да си минал, можеш да се изправиш, да го превъзмогнеш и да продължиш напред“, казва тя.
Според нея има сериозни пропуски в институциите и много неща са можели да бъдат предотвратени, ако помощта е дошла навреме.
Но Богомила вижда проблем и в обществото.
По думите ѝ хората често си казват: „Това не е мой проблем, не трябва да се меся.“
„На първо място човек трябва сам да си помогне“
На въпрос кой ѝ е помогнал най-много да оцелее и да се изгради, Богомила отговаря зряло и категорично.
„На първо място човек трябва сам да си помогне. Сам трябва да осъзнаеш, че трябва да продължиш напред и да си следваш целите“, казва тя.
След това поставя хората, които са били до нея — приятели, неправителствени организации и социални работници.
„Те бяха до мен всеки ден“, споделя Боги.
Голямата мечта на Богомила
Днес мечтата ѝ е ясна.
„След 10-20 години се надявам на края на някои анимационни филми отзад да се изписва и моето име“, казва тя.
Богомила мечтае за собствен дом, за арт атмосфера около себе си и за живот, в който може не само да твори, но и да помага.
„Искам да имам собствена къща, да създам една арт атмосфера около себе си. Но най-вече искам да вдъхновявам хората и да помагам на други деца и младежи, които минават през нещо подобно“, завършва разказа си тя.
Историята, която потресе България
Преди 8 години България научи за съдбата на трите сестри от „Люлин“.
Тогава стана ясно, че момичетата — на 13, 14 и 18 години — са били държани под ключ в малка стая, в мизерия, от самото си раждане.
Не им е било позволено да излизат. Никога не са ходили на детска градина или училище. Нямали са приятели и нормален досег с външния свят.
Дядо им разкрива истината пред „Съдебен спор“, но скоро след това е убит от собствената си дъщеря и нейния мъж.
Двамата са осъдени съответно на 18 и 15 години затвор.
След присъдата момичетата са изведени от дома и разпределени по институции. Оказва се, че до този момент държавата не е знаела за децата, държани като заложници.
История за болка, но и за сила
Историята на Богомила е тежка, но не е само история за насилие, изолация и институционални пропуски.
Тя е и история за оцеляване, воля и възможност човек да започне отначало.
От момиче, което е рисувало, за да се спаси от страха, Боги се превръща в млада жена с мечта — един ден името ѝ да стои в надписите на анимационни филми.
И най-вече — да вдъхновява други деца да повярват, че миналото не трябва да бъде присъда.
