Преди две седмици стоях на студения перон, плътно увит в пухеното си яке, и махах на Сергей. Той носеше огромна пътна чанта, пълна с термобельо, дебели чорапи и консерви.
„Машо, не тъгувай“ – целуна ме той по челото със спокойна, почти отчуждена нежност. – „Само три месеца са. Но ще изплатим ипотеката и по-късно ще ти купим нова кола. Връзката там е ужасна, знаеш какво имам предвид – тайгата, строителните площадки. Ще се свържа с теб веднага щом мога. Само почакай.“
И чаках. Живеех като същия този Хачико. Не изпусках телефона си, дори в банята. Сергей се обаждаше рядко - веднъж на няколко дни, винаги чрез видеообаждане, но камерата или не се включваше, или беше покрита.
„Интернет едва диша, Маш“ – гласът му прозвуча през статичното електричество. – „Има само една кула на сто километра. Обичам те, липсваш ми. Добре, тръгвам, бригадирът се обажда.“
Вярвах. Нещо повече, бях горда. Съпругът ми е прехранител, герой, понасящ трудности заради семейството си. Пестех от всичко, опитвайки се да не докосвам парите, които той уж печелеше за нашето бъдеще.
Вчерашният ден започна като всеки друг. Бях на работа, когато майка ми се обади. Гласът ѝ беше странен - тих, напрегнат, сякаш подбираше думите си.
— Машенка, седиш ли?
— Мамо, какво се е случило? Татко добре ли е?
— Татко е добре. В момента съм в търговския център „Мегаполис“ в Северния район. Исках да видя подаръка на внука си... И, Маша, видях Серьожа.
Засмях се – силно, нервно, почти истерично.
„Мамо, въобразяваш си. Серьожа е на смяна. Разликата е седем часа. Там има сняг и хълмове, той или спи, или е на смяна.“
— Маша — прекъсна го тя рязко. — Познавам го от десет години. Знам как ходи, как се чеше по главата, познавам якето му. Той е. Беше на заведението за хранене. С едно младо момиче. И... бутаха количка.
Земята не се раздвижи под краката ми. Светът просто спря. Стана плосък, сив и тих. Взех си отпуск от работа, позовавайки се на мигрена, и скочих в такси. Пътуването до Мегаполис беше четиридесет минути. През цялото време звънях на Сергей. Отговорът беше: „Абонатът е временно недостъпен.“ Разбира се. Той беше „в тайгата“.
Мама ме чакаше на входа, бледа, с бутилка вода, в която се плискаха капки валериана.
— На кино са — прошепна тя. — Представлението свършва след около двайсет минути.
Чакахме. Скрих се зад една колона, чувствайки се като героиня на евтин криминален роман. Вратите към залата се отвориха рязко и поток от хора се изсипа навън. И сред тях го видях. Моят „работник на смени“. Моят герой. Вървеше под ръка с момиче на около двадесет и пет години. Тя беше бременна – коремчето ѝ вече беше видимо закръглено. А до него Сергей буташе количка с момиченце на около осемнадесет месеца.
Не изглеждаше като уморен работник. Изглеждаше добре хранен, спокоен, доволен от живота. Усмихна ѝ се по начин, по който не ми се беше усмихвал от години, наведе се и я целуна по слепоочието.
И тогава излязох иззад колоната.
„Здравей, работник на смяна“, казах аз високо.
Сергей вдигна поглед и цветът на лицето му мигновено се стопи. Той се дръпна, сякаш искаше да избяга, но количката му пречеше.
— Маша?.. Ти... какво правиш тук?
— Аз? Взимам мъжа си от смяната му. Върнала си се рано. Самолетът рано ли пристигна? Или усвои телепортацията?
Момичето се стегна, гледайки ту него, ту мен.
„Серьожа, кой е това?“ попита тя с недоволство. „Това ли е същият бивш, който ти пречи да плащаш издръжка на детето спокойно?“
Погледнах право в нея.
— Бивша съпруга? Аз съм му законна съпруга. Десет години брак. И без това, той би трябвало да е на обекта в момента, да печели пари за ипотеката ни.
Сергей мълчеше. Цялата му внимателно изградена история за прикритие се беше сринала за една-единствена минута. Оказа се, че всичките му „смени“ през последните три години са били измама. Не беше ходил никъде. Просто живееше в две къщи. В едната част на града – с мен, в другата – с нея. А парите... Взимаше пари от общия ни бюджет, теглеше заеми и дългове и ги харчеше за издръжка на второто си семейство.
Обърнах се и тръгнах. Мама ме последва. Зад мен чувах писъци, детски плач, истерично разтърсващо момиче. Не ме интересуваше.
Ако приемем тази история сериозно, виждаме класически пример за „фалшиви командировки“ – най-високото ниво на нарцистична измама. Да лъжеш с години за други градове, тайгата и часови зони, докато си на четиридесет минути път, не е просто лъжа, а добре обмислена система за манипулация.
Първо, илюзията за разстояние. Колкото по-отдалечено и недостъпно е едно място, толкова по-лесно е да се оправдае отсъствието му: „скъпо“, „далеч“, „лоша връзка“, „часова разлика“. Това е перфектното алиби.
Второ, дисоциация. Сякаш тези хора имат различни личности. С една жена са по един начин, с друга са напълно различни. Тези светове не се пресичат и няма чувство за вина.
Трето, газлайтинг на втората му партньорка. Съдейки по думите ѝ, той ѝ разказал история за „бивша“, която се месела в живота му и му пречела да се разведе. Всяка страна си имала своя собствена история.
Четвърто, финансов паразитизъм. Най-лошото тук дори не е предателството, а парите. Съпругата спестява, мислейки за бъдещето, но всъщност субсидира живота на някой друг. Това е икономическо насилие.
И накрая, ролята на случайността. Понякога погледът на външен човек – майка, приятел – разбива илюзията. Ако фактите противоречат на вярванията, си струва да се вярва на фактите, независимо колко болезнени са те.
Какво да правим след това? Никакви „разговори от сърце“. Не можеш да преговаряш с мъж, способен на такава огромна лъжа. Необходими са конкретни стъпки: развод, пълна финансова ревизия, смяна на ключалките. Неговата „дежурна“ завърши с пълен провал.
Бихте ли повярвали на съпруга си, ако ви каже, че ще работи в другия край на страната? Или бихте проверили билетите и геолокацията му?
