В една мразовита вечер най-сетне реших да изляза на среща. В съобщенията всичко изглеждаше почти магическо: зимна разходка, скърцащ сняг под краката, светлините на вечерния град и лека нотка романтика.
В реалността обаче картината се оказа далеч по-прозаична. Бяхме се разхождали по алеята вече близо половин час. Моят спътник, Александър, говореше за работата си с очевиден ентусиазъм, без да спира дори за миг. Слушах го, кимах разсеяно и се улових, че миглите ми вече започват предателски да замръзват.
В профила си Александър беше написал „Търся равностоен партньор“ и „Без финансови очаквания“. Тогава тези думи не ме бяха разтревожили. Отдавна се издържам сама, имам добри доходи и никога не съм търсила мъж като източник на средства.
– Александър, чуй ме, замръзвам – прекъснах го аз, когато спряхме пред ярко осветено кафене. В този момент оттам излезе двойка с хартиени чаши и топлият аромат на мляко и канела ме обгърна. – Да влезем да изпием по едно кафе? Направо съм се превърнала в ледена висулка.
Той спря и погледна първо към кафенето, после към мен.
– Кафе? – попита. – Но ти каза, че си пила чай, преди да излезеш.
– Това беше преди повече от час. Навън е минус двайсет, просто трябва да се стопля.
– Ами… добре, да влизаме – съгласи се той без особен ентусиазъм.
Влязохме вътре и се приближихме до щанда. Траках със зъби, докато се взирах в менюто.
– Едно голямо капучино с карамел, моля – казах на баристата.
Александър стоеше до мен. Когато служителят назова сумата, настъпи неловка пауза. Бръкнах в джоба си за картата – бях свикнала да плащам сама – но пръстите ми бяха толкова изтръпнали, че едва успях да напипам портфейла в дебелото си яке.
Хвърлих поглед към Александър. Той мълчаливо се взираше в терминала и очевидно нямаше намерение да вади нито карта, нито телефон.
– Ще платиш ли? – попитах го. – Ще ти преведа парите по-късно или ще те почерпя следващия път.
Той се изправи и достатъчно силно, че дори момичето на съседната маса се обърна, заяви:
– Аз не съм спонсор. Познаваме се отскоро и няма да инвестирам в жена, докато не разбера какво може да ми даде.
В кафенето стана подозрително тихо. Баристата смутено отмести поглед.
Бавно извадих ръката си от джоба. Вместо карта, извадих телефона си.
– Прав си – казах спокойно. – Нямам нужда от спонсорство.
Отмених поръчката. Баристата ме погледна със съчувствие.
– Извинявам се – казах тихо и се обърнах.
След това отворих приложението за таксита и натиснах бутона за повикване.
– Обидена ли си? – попита Александър, искрено изненадан. – Е, ето, казах ти. Всички искате едно и също. Тестът е издържан – егоизмът е очевиден. Направи сцена заради една чаша кафе.
– Александър – погледнах го право в очите. – Прав си. Аз наистина съм материалистка. До такава степен, че здравето и комфортът ми са по-важни от твоята компания.
Няколко минути по-късно вече се качвах в топла кола. Шофьорът учтиво ме попита дали температурата е комфортна за мен. Погледнах през прозореца – Александър стоеше на входа на кафенето, ядосан и объркан, и трескаво пишеше нещо на телефона си. Вероятно поредния гневен пост за това как „поредното момиче“ се е опитало да го измами за кафе.
А аз се возех в таксито, топлех ръцете си и си мислех колко евтино ми беше струвало това запознанство – само половин час на студа и малко нерви, но без никакви излишни илюзии.
