Законът на Любовта и красотата според Петър Дънов

Ли­це­то на чо­ве­ка е мяс­то­то, къ­де­то мо­же да се про­я­ви ис­ти­на­та. То­ва е един­с­т­ве­но­то мяс­то, къ­де­то тя мо­же да се про­я­ви в чо­ве­ка. Там е ис­ти­на­та. У жи­вот­ни­те ли­це­то е пок­ри­то с ко­зи­на, а у чо­ве­ка има за­ро­диш на ис­ти­на­та. То­ва е не­го­во­то ли­це. Сле­до­ва­тел­но до­тол­ко­ва, до­кол­ко­то ли­це­то на чо­ве­ка е пра­вил­но – тряб­ва да се знае как­ви са про­пор­ци­и­те на ли­це­то – до­тол­ко­ва ис­ти­на­та е про­я­ве­на. Там ня­ма аб­со­лют­но ни­как­ва из­ма­ма. Каз­ва­ме, че ли­це­то не лъ­же. Има де­ги­зи­ра­ни ли­ца. Ако има из­вес­т­ни ли­нии на чо­веш­ко­то ли­це, ни­как­ва лъ­жа не мо­же да съ­щес­т­ву­ва. Аз го­во­ря за жи­ви­те ли­нии, за под­виж­но­то ли­це, ко­е­то не е мас­ка. За оно­ва ли­це, ко­е­то пос­то­ян­но се ме­ни от сут­рин до ве­чер. Ня­ма да го ви­диш и две ми­ну­ти, през ко­и­то да е ед­но и съ­що – то­ва е веч­но­то раз­но­об­ра­зие на чо­веш­ко­то ли­це. Туй веч­но раз­но­об­ра­зие аз на­ри­чам кра­со­та. Кра­со­та­та за­ви­си от веч­но­то раз­но­об­ра­зие, ко­е­то е из­раз на ве­ли­ка­та при­ро­да. На­ше­то ли­це е до­тол­ко­ва кра­си­во, до­кол­ко­то то е из­раз на она­зи жи­ва, ве­ли­ка, ра­зум­на при­ро­да. От то­ва гле­ди­ще ние мо­жем да съ­дим и фи­зи­ог­но­ми­чес­ки. Има сте­пе­ни на ис­ти­на­та: ум­с­т­ве­на­та стра­на на ис­ти­на­та, сър­деч­на­та стра­на на ис­ти­на­та и во­ле­ва­та стра­на на ис­ти­на­та. Ум­с­т­ве­на­та стра­на е в че­ло­то, сър­деч­на­та стра­на е в но­са, а во­ле­ва­та стра­на е в ус­та­та. Най-ху­ба­во­то и най-опас­но­то е чо­веш­ка­та ус­та.