Вече няколко дни Ралица Асенова , майката на убития край Околчица Николай Златков, публикува чрез Фейсбук профила си разкази за убитите (самоубили се според официалната версия) членове на групата около Ивайло Калушев. С публикациите си тя цели да създаде образ, различен от разпространеното в медиите, и да покаже кои са били тези хора в действителност, поне според собствените й представи.
Буквално преди часове Асенова излезе в социалните мрежи с нова пространна публикация, посветена този път на открития мъртъв след два изстрела в главата Ивайло Иванов-Ивей.
Изключително странен факт е, че профилът на Асенова изчезна от фейсбук , където бе публикацията, само минути, след нейното излизане. "България Днес" успя да свали текста и го публикуваме дословно от техния сайт:
Ивей! Кой беше Ивей? Ивей беше полиглот, говорещ седем езика. Завършил право в Софийския университет. Учил в World Trade Institute. Изучавал 日本語 (японски език бел. ред) в Keio University. Работил е в Министерството на финансите още като студент. Работил е за White & Case във Вашингтон, за Deloitte и за Connect Europe. Работил е на три континента. И както често се шегуваше – е гражданин на света.
И наистина беше такъв. Да слушам разказите му за Япония и живота му там беше истинско удоволствие за мен. А да ядеш неговия изключително вкусен ориз беше още по-голямо удоволствие. Така и никога не взех рецептата за този специален ориз, който двамата ядяхме – разбира се с клечки. Някак си мислех, че ще си го ям този ориз с него... с тях... и никога не поисках рецептата. Ето и кой беше той за мен.
Той беше човекът Слънце. Човекът Усмивка. Човекът Доброта. Човекът с най-силната и сърдечна прегръдка. Човекът, в чието присъствие се чувствах сигурна и защитена. Пазителят. „
Една от първите срещи, в които започнах да усещам силна обич към този невероятен човек, беше в Мексико. Беше ден мрачен ден със силен тропически дъжд. Имахме среща и той трябваше да ми даде нещо. Слязох от колата – разбира се с високите си жълти ботуши за дъжд, жълт дъждобран и, сякаш това не беше достатъчно, носех и жълт чадър. Когато тръгнах към него, той започна да се смее неудържимо. Аз веднага започнах да се оглеждам – сигурна, че нещо не е наред с мен. Дали съм се изцапала? Дали нещо не е скъсано? Той бързо прекъсна оглеждането ми и каза: "Е, само ти го умееш това – в най-мрачния и дъждовен ден да накараш слънцето отново да изгрее." Такъв беше Ивей.
Щедър на комплименти. Щедър на добри думи. Ще ви разкажа и една история, която много добре показва какъв човек беше. През 2020 г. Ники имаше проблем с гърба и се наложи да прекара две денонощия в болница. Беше вдигал тежко и се беше сецнал. Болката беше ужасна. Ивей не се отдели от входа на болницата. Когато го пускаха вътре – стоеше пред вратата на отделението. Ден и нощ. На втората нощ не ми позволиха да остана в стаята на Ники и излязох при него навън. Ивей ми направи легло от одеяла в буса. Дори махна седалки, за да мога да легна и да подремна поне малко. И тук идва найважното. Той не заспа нито за минута, защото се притесняваше, че хърка и ще ми пречи да спя. Колкото и да го убеждавах да поспи малко на предната седалка, той не се съгласи. Каза ми: "Не, ти не знаеш аз как хъркам. Няма да спя, защото може да започна да хъркам и да те събудя. А ти трябва да имаш сили. Заспивай, моля те. На мен така или иначе не ми се спи." И той наистина не заспа изобщо. Седя цялата нощ буден, за да мога аз да поспя. А призори, когато се събудих, той седеше на предната седалка и ме чакаше с топла баничка и чай, за да закуся преди да се върна при Ники.
Още една история. Бях на гости и трябваше да си тръгна много рано – с автобуса в 7 сутринта, че имах ангажимент в София. Ивей беше станал в 5 часа, за да ми направи топъл хляб, който много обичах, както и палачинки и прословутата му баница със сирене. Когато излязох от стаята си, той стоеше там с онази негова неповторима усмивка и ме чакаше с топлите закуски, добре опаковани, за да си ги взема надолу. Ивей беше и другото действащо лице в петроханската кухня – място, в което Ники допускаше много малко хора. Защото кухнята беше неговата свещена територия. Ивей беше майсторът на хлебните изделия. И беше изключително добър в тях.
Правила съм му три картини. Първата беше слънце, защото за мен той беше слънце. Изпратих му я от Мексико. Помня как ми писа колко е щастлив и ми каза: "Когато пристигнат пакети от теб, в хижата е празник. Като малки деца сме всички –разопаковаме и чакаме да видим какво си сътворила този път." Ники ми е казвал същото неведнъж. И съм безкрайно щастлива, че можех да радвам тези прекрасни хора с нещо. За тази картина Ивей ми каза: "Това слънце наистина грее, как го правиш не знам. Картините ти са като живи."
Такъв си беше той. Мил. Добър. Безценен. В началото на тази зима разбрах, че няма да мога да го видя при поредното ми ходене защото беше болен и не излизаше от стаята си, за да не зарази някого. Чух това и в последния момент взех една малка картина – жълто сърце – за да му я подаря. Не знам дали жълтото беше любимият му цвят, но винаги толкова се радваше на моите жълти неща, че допускам, че и той е харесвал жълто. Тогава имах възможност да му приготвя храна и да му я оставя пред вратата. Той наистина не излезе два дни, за да не зарази никого. Приготвих му храната с голямо удоволствие, украсих я и оставих и подаръка. Той ми писа веднага след това с огромна благодарности отново каза, че картините ми са като живи. Дори ми изпрати снимка къде в съаята си е поставил жълтото сърчице.
Мога да пиша още много. Но е трудно.
Мога да разкажа как му носех люти чушки и люти сосове от Мексико, защото обожаваше люто. Как веднъж му подарих саксийка с малки декоративни чушлета... и той просто ги изяде. И колко се смяхме. Как обсъждахме филми.
Как не ми даваше да пипна нищо, когато исках да помогна като съм при тях, за да мога да си почивам. Как всеки път, когато го видех, имах нужда просто да го прегърна и да му благодаря. Но ще спра дотук. Надявам се, че този разказ поне малко показва безграничната доброта на този прекрасен човек.
В линк в първия коментар ще оставя статия – интервю с него за рейнджърската им дейност (журналистическият материал изчезна заедно с публикацията и профила на Ралица Асенова бел. ред).
Моля ви, отделете време да я прочетете. Безкрайно ти благодаря за всичко Ивей! За всичко. Липсваш ужасно! Всяка снимка на теб предизвиква свиване в сърцето, защото не мога да те прегърна и да видя усмивката ти. Вечно ще те нося в сърцето си. Вечно!
