На 11 години Микела Карбосиеро започнала да брои всяка калория и постепенно превърнала храненето в център на ежедневието си. Само три години по-късно състоянието ѝ било толкова тежко, че лекарите ѝ забранили да спортува и дори да ходи излишно в училище.
Днес Микела е на 22 години и живее в Лондон.
Всичко започнало с желанието да бъде „като другите“
Проблемите започнали, когато Микела била едва на 11 години. Тя започнала да гладува, да следи всяка калория и постоянно да се сравнява с по-слаби жени и момичета, които виждала в медиите.
„Исках да бъда всеки друг, само не и аз“, спомня си тя.
По думите ѝ още като дете не виждала достатъчно примери за момичета с по-пълни тела, които да бъдат представяни като красиви.
„В детските предавания, които гледах, не виждах по-пълни момичета, които да се смятат за красиви“, разказва Микела.
Храната постепенно започнала да контролира всичко
С времето храненето престанало да бъде нещо естествено. То се превърнало в източник на постоянен страх.
Микела започнала да се притеснява да посещава ресторанти, да се храни с приятели и дори да се изправя пред собственото си тяло.
„Това буквално ми открадна детството“, казва тя.
Състоянието ѝ се задълбочило, а впоследствие се появили и булимия, психически проблеми и самонараняване.
На 14 години тялото ѝ започнало да отказва
Най-тежкият момент дошъл, когато Микела била на 14 години.
Заради анорексията тя била толкова изтощена и отслабнала, че лекарите ѝ забранили физическите упражнения. Дори ходенето в училище трябвало да бъде ограничено до най-необходимото.
Организмът ѝ вече бил сериозно изтощен, а съществувал и риск от сърдечен арест.
Въпреки че била ужасена, тогава Микела възприемала слабостта като нещо по-важно от собственото си здраве.
„Бях ужасена, но тогава предпочитах да умра слаба, отколкото да бъда дебела“, признава тя.
Вторият престой в клиниката променил всичко
Постепенно Микела започнала да получава необходимата помощ. Повратен момент се оказал вторият ѝ престой в клиниката The Priory.
На 15 години тя започнала да посещава болнично училище и направила важни крачки по пътя към възстановяването.
Но помощта дошла и от неочаквано място.
Малкият Лео ѝ показал как да приема различията
Огромна роля изиграл нейният померан Лео. В един момент на кучето започнала да му пада козината и външният му вид се променил.
Лео обаче продължил да бъде същото весело и любвеобилно куче.
„На Лео изобщо не му пукаше, че изглежда различно. Той все още беше Лео – изпълнен с любов, забавен и просто себе си“, разказва Микела.
Това ѝ помогнало да осъзнае, че човек не трябва да се определя единствено от външния си вид.
Днес превръща преживяното в истории за деца
Микела вече пише детски книги. Сред тях е и **„The Dog With No Fur“ („Кучето без козина“) – история, вдъхновена от нейния любимец Лео.
Днес тя гледа на най-трудните години от живота си по съвсем различен начин.
„Когато бях най-слаба, бях ужасно нещастна и страшно болна. Днес съм по-жизнена, по-щастлива и повече себе си от всякога“, споделя тя.
За Микела възстановяването не е означавало просто промяна във външния вид. То е означавало да си върне живота.
„Да напълнея за мен означаваше да си върна живота“, заключава тя.
