Гордана Йованович Милошевич преминава през тежко раждане, страх за живота на първородния си син и трудното приемане на диагнозата аутизъм. Днес 5-годишният Василий чете на два езика и напредва с помощта на терапиите.
„Скрий това дете, да не зарази останалите!“ – тези думи чува Гордана Йованович Милошевич от непозната жена, докато е на детската площадка със сина си Василий, който е с аутизъм.
Майката не успява да сдържи сълзите си. Но точно тогава към нея се приближава по-малкият ѝ син Максим, който е едва на две години. Момченцето я прегръща и казва думи, които тя никога няма да забрави:
„Ей, мамо, всичко ще бъде наред. Не плачи. Васа е малко по-различен, но всичко ще бъде наред.“
Тази случка е само един от многото трудни моменти в живота на семейството. В откровен разказ пред „Blic Žena“ Гордана споделя за травматичното раждане, първите признаци в развитието на Василий, диагнозата аутизъм и дългия път към приемането и подкрепата.
„Беше посинял, не плачеше и не се движеше“
Първата бременност на Гордана преминала без сериозни усложнения. Самото раждане обаче се превърнало в преживяване, което оставило дълбок отпечатък върху нея.
Когато водите ѝ изтекли, тя постъпила в болница. Като майка за първи път не знаела какво да очаква. Болките постепенно се засилвали, докато в един момент вече не можела да издържа.
Раждането се усложнило и лекарите се наложило да извадят бебето с помощта на вакуум.
„Очите ми бяха отворени, но не виждах нищо. Мислех, че всичко е приключило, и само се молех детето да остане живо. Когато зрението ми се възстанови, го видях. Беше посинял, тъмносин. Не плачеше и не се движеше. Веднага започнаха да го реанимират“, спомня си Гордана.
Малкият Василий бил поставен в кувьоз, но състоянието му продължавало да бъде критично.
Два часа по-късно лекар съобщил на майката, че все още се борят за живота му. С големи усилия тя станала от леглото и с помощта на друга жена от стаята стигнала до кувьоза.
„Приближих се до него, помолих се и започнах да му говоря: „Мама е тук. Всичко ще бъде наред. Ще се справиш, юнак си, лъв си“. Той търсеше гласа ми с очи“, разказва тя.
Василий останал в болницата една седмица. По-късните ехографски изследвания на главата му били нормални, но страхът от евентуални последствия от тежкото раждане дълго не напускал майка му.
„В картината сякаш липсваше едно парченце“
През първите месеци Василий се развивал добре. Бил усмихнат, реагирал на звуци и постепенно научавал нови думи.
С времето обаче Гордана започнала да забелязва моменти, в които поведението му се различавало от това на другите деца.
„Имаше моменти, в които напълно се затваряше в себе си, замълчаваше и се взираше в една точка, сякаш беше в собствен свят. От друга страна, знаеше много неща – 15 песнички, всички букви, азбуката. Броеше на сръбски и английски, разпознаваше цветове, животни, дори различни видове риби и птици“, разказва майката.
Когато тръгнал на детска градина, различията станали още по-видими. Възпитателките ѝ казвали, че понякога изглежда отсъстващ, лежи на пода и не се включва в заниманията.
Гордана се опитвала да разговаря със сина си за ежедневието му, но често не получавала очакваните отговори. Вместо това той замълчавал или започвал да пее някоя позната песничка.
С раждането на по-малкия Максим майката започнала още по-ясно да забелязва разликите между развитието на двете момчета.
„Всички ме уверяваха, че Васа е добре. Казваха ми: „Виж колко много знае и колко говори“. Но в цялата картина продължаваше да липсва едно парченце“, споделя тя.
„Той е наш. Няма да е краят на света“
Преломният момент настъпил, когато Гордана открито споделила с педиатъра, че не знае как да достигне до детето си.
Лекарката ѝ казала, че макар да не е специалист в тази област, поведението на момчето ѝ напомня на аутизъм.
Гордана вече била започнала да подозира това, но се страхувала да го изрече на глас. Започнала да чете, да проучва симптомите и да гледа видеоматериали, опитвайки се сама да намери отговор.
Василий бил на около три години, когато преминал през необходимите прегледи и оценки в Ниш. Диагнозата била потвърдена.
„Психиатърът ми каза: „Детето е с аутизъм“. Отново ми причерня. Той продължи да говори, но думите му вече не достигаха до мен. Излязох, седнах на една пейка и се разплаках. Майка ми седна до мен и каза: „Хайде, стига. Той е наш. Каквото и да е, ще се справим. Това не е краят на света“, разказва Гордана.
Именно думите на майка ѝ ѝ помогнали да се съвземе и да насочи силите си към следващата стъпка – да осигури необходимата подкрепа на сина си.
„Казах си: Жив е. Преживяхме онова раждане, ще преживеем и това. Продължаваме напред.“
Месец и половина почти не ставала от леглото
Приемането на диагнозата се оказало дълъг и болезнен процес. Въпреки че семейството бързо организирало терапиите за Василий, на самата Гордана ѝ било необходимо време, за да се справи емоционално.
„Месец и половина почти не можех да стана от леглото, освен за да заведа Васа на терапия или да свърша нещо наложително. После се прибирах и плачех. Пет години не съм спала истински спокойно. Първо тежкото раждане, после второто дете, а след това и диагнозата“, споделя тя.
Началото на заниманията със специалисти също не било лесно. Имало периоди на плач, крясъци и отказ от сътрудничество. Постепенно обаче Василий започнал да приема терапевтите, да изпълнява задачите и да напредва.
Гордана подчертава, че подкрепа е необходима не само на децата, но и на техните родители.
Според нея майките и бащите често остават сами с огромната емоционална тежест, докато цялото внимание е насочено към терапиите на детето.
„Получавате нова роля, за която никой не ви е подготвил. Не е достатъчно просто да кажете: „Приемам диагнозата и започваме терапия“. До това приемане трябва да се стигне. Необходими са време, усилия и подкрепа. Затова смятам, че психолозите трябва да работят повече и с родителите“, казва тя.
На три години и половина започнал да чете на два езика
Днес Василий продължава да напредва с помощта на специалистите и подкрепата на семейството си. Вече все по-добре изразява потребностите си и може да каже кога е гладен или жаден.
Особено силен интерес проявява към буквите и числата.
Гордана си спомня с усмивка момента, в който разбрала, че синът ѝ може да чете.
„Беше на около три години и половина, когато започна да чете на сръбски и английски. Съпругът ми каза: „Гордана, Васа чете“, а аз му отговорих: „Не говори глупости“. Тогава той започна да прочита надписите от бутилките, които бяха наблизо. Проверихме и с терапевта – наистина четеше“, разказва тя.
Момчето самостоятелно се научило и да събира и изважда.
Въпреки тези способности разговорите за ежедневни събития продължават да бъдат предизвикателство.
„Чете, смята и знае невероятно много неща, но когато го попитаме къде е бил и какво е правил, не може да ни отговори. Така изглежда ежедневието ни. Борбата е голяма, но продължаваме напред“, споделя майката.
„Не пречи на никого, а ми казаха да го махна, за да не зарази другите деца“
Един от най-болезнените моменти в живота на Гордана се случил на детската площадка.
Василий тичал, пеел и от време на време махал с ръце. Не пречел на останалите деца, когато към майка му се приближила непозната жена и попитала какво прави момчето.
Гордана обяснила, че синът ѝ е с аутизъм, но реакцията на жената била шокираща.
„Приближи се до мен и попита какво прави детето ми. Обясних ѝ, че Васа е с аутизъм, и я помолих да го остави на мира. А тя ми каза: „Махни това дете, да не зарази останалите деца“, спомня си майката.
Думите я наранили дълбоко. Първоначално изпитала силен гняв, но решила да си тръгне с децата. Седнала на една пейка и се разплакала.
Тогава към нея се приближил малкият Максим.
„Дойде, прегърна ме и каза: „Ей, мамо, всичко ще бъде наред. Не плачи. Васа е малко по-различен, но всичко ще бъде наред“.
Това ме разби още повече. Дете на две години ме утешаваше заради думите на жена на 50 или 60 години. То е толкова малко, а вече има повече разбиране от един възрастен човек“, казва Гордана.
Аутизмът не е заразен и не може да се предаде от едно дете на друго. Неразбирането на това състояние и подобни предразсъдъци могат да причинят допълнителна болка на семействата, които и без това преминават през много предизвикателства.
Най-големият ѝ страх е какво ще стане със сина ѝ, когато нея вече я няма
Когато мисли за бъдещето на Василий, Гордана има една голяма тревога – дали той ще може да живее самостоятелно.
„Няма да живея вечно и ме плаши какво ще стане, когато вече ме няма. Не искам цялата отговорност да падне върху Максим. Той не се е родил, за да служи на някого или да се грижи за някого, дори това да е собственият му брат“, споделя тя.
За по-големия си син мечтае за живот, в който ще може сам да се грижи за себе си и да прави нещата, които го правят щастлив.
„Бих искала да може сам да се къпе, да си приготвя храна, да отиде до магазина и да намери работа, която обича. Няма значение колко ще печели, важното е да бъде щастлив. Това искам и за двамата – за Васа и за Макси“, казва майката.
На родителите, които забелязват, че детето им се развива по различен начин, тя препоръчва да не отлагат консултацията със специалисти.
По думите ѝ е по-добре да потърсят професионално мнение и да се уверят, че няма повод за тревога, отколкото да пропуснат възможността детето да получи навременна подкрепа.
„Не бих го променила. Той е моят Васа, такъв, какъвто е“
В трудните моменти Гордана намира сили и в думите на друга майка на дете с аутизъм. Тя ѝ казала, че от лимона, който животът поднася, човек трябва да направи лимонада с малко мед и мента.
Тази мисъл се превърнала в символ на нейното собствено преживяване.
„Така е и при нас. Колкото и да е трудно, правиш своята лимонада. Много обичам Васа и, ако можех да променя нещо, не бих променила него. Той е моят Васа, такъв, какъвто е. Ще се боря за него до края“, завършва Гордана.
Историята на семейството напомня, че зад всяка диагноза стои дете със свои способности, потребности и мечти. А понякога най-важните уроци за приемането и добротата идват именно от най-малките.
