Сайтовете за запознанства в петък вечер приличат на разходка из битпазар под проливен дъжд – шансът да попаднеш на нещо наистина стойностно е почти нулев, но вероятността да се натъкнеш на нечия старателно консервирана и не особено приятно ухаеща житейска история е огромна. На 42 съм, отдавна не съм момиче, с изграден имунитет към романтичните илюзии, добра работа, собствен апартамент и котка.
Онази вечер без особен ентусиазъм разглеждах профили, отпивайки от чаша сухо бяло вино, и за пореден път се убеждавах, че при мъжете над 40 фантазията най-често се изчерпва с два сюжета – или снимка до кола, която вероятно дори не е тяхна, или гордо позиране с уловена риба. И точно тогава спрях. Толкова откровена и ничем не прикрита самоувереност не бях виждала отдавна – дори си оправих очилата, за да се уверя, че не ми се привижда.
Профилът беше на някой си Валентин, 45-годишен. На снимката позираше в интериор, който спокойно може да се нарече „евроремонт от началото на 2000-те“ – тапети на цветя, килим на стената не за ирония, а по стар навик, а самият герой – по домашни боксерки и разтеглен потник. С гордост показваше отпуснат бицепс и изражение, в което нямаше и следа от съмнение в собствената неустоимост, но имаше пълно самодоволство.
Истинският шедьовър обаче се оказа описанието на профила. Валентин не си беше губил времето с баналности като „търся сродна душа“ или „искам простото човешко щастие“. Беше оформил всичко като техническо задание за кандидатка за спътница в живота – максимално конкретно и, разбира се, с главни букви.
„ТЪРСЯ САМО СЕРИОЗНА ВРЪЗКА! – обявяваше той тържествено. – ЖЕНИ С ПРОБЛЕМИ, ДЕЦА, ДЪЛГОВЕ И НАДНОРМЕНО ТЕГЛО (НАД 60 КГ) – ДА НЕ ПИШАТ! ИЗИСКВАНИЯ КЪМ КАНДИДАТКАТА: ПОКОРНОСТ (ДА НЕ МИ ПИЛИ НЕРВИТЕ, ДА НЕ СПОРИ, ДА ЗНАЕ МЯСТОТО СИ), СОБСТВЕН ДОБРЕ ОБЗАВЕДЕН АПАРТАМЕНТ В ЦЕНТЪРА (ЩЕ ЖИВЕЕМ У ТЕБ, ПРИ МЕН ИМА СЛОЖЕН ПЕРИОД В БИЗНЕСА), УМЕНИЕ ДА ГОТВИШ ВКУСНО (БОБ И КЮФТЕТА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО!) И СТРОЙНА ФИГУРА. АЗ СЪМ СЕРИОЗЕН И ВЗИСКАТЕЛЕН МЪЖ, НО ЩЕ ТЕ УДОСТОЯ С ПРИСЪСТВИЕТО СИ. ФЕМИНИСТКИ ДА НЕ ПИШАТ!“
Прочетох го веднъж. После още веднъж. След това отпих от виното – за всеки случай, да се уверя, че не е плод на умората ми. Картината беше пределно ясна: 45-годишен мъж, видимо поочукан от живота, по потник пред килима, с „временни трудности в бизнеса“ – което в превод обикновено означава, че живее на чужд гръб – търси стройна и покорна жена с апартамент в центъра, при която да се нанесе и която да го храни с кюфтета, докато той щедро я дарява с „присъствието си“.
Това вече излизаше извън рамките на обикновената наглост. Беше си направо жанр. Цялостно представление. Перфектно събрана комбинация от мъжки инфантилизъм.
Обикновено такива профили просто ги подминавам с едно движение на пръста. Но този път вътрешната ми ирония се събуди. Протегна се, прозя се и категорично настоя за намеса. Не можех да подмина такъв екземпляр. Трябваше да отговоря. И то не на лично – там такива хора моментално блокират и после се оплакват от „обидени жени“. Не, тук беше нужна публичност. За щастие платформата позволяваше коментари под снимките.
Подходих сериозно. Включих режим „идеална кандидатка“ и написах такова резюме, че всеки Валентин първо би се зарадвал, а после би изпаднал в лек екзистенциален шок.
„Уважаеми Валентин,
Запознах се с вашата обява и разбрах: това е съдба. Аз съм точно онази Покорна Жена Без Излишни Килограми, която така упорито търсите. Моето резюме:
Фигура: Тежа точно 48 килограма при ръст 175 см. Толкова фина костна структура, че почти не се виждам. Храня се само със слънчева светлина и цветен прашец, така че няма да натоварвам бюджета ви (но кюфтета ще правя в промишлени количества, не се съмнявайте!).
Покорност: Абсолютна, доведена до клинично ниво. Собствено мнение нямам, издавам звуци само по команда „Глас!“. Не умея да споря – при най-малък опит да включа мозък автоматично изпадам в анабиоза. Вашата дума е закон, вашият потник – мое знаме.
Жилище: Апартамент в центъра – наличен. Петстаен, тухлен. Още тази сутрин го прехвърлих на ваше име, ключа оставих под изтривалката.
Допълнителни предимства: Нямам дългове, деца, проблеми (по същество съм функция, не човек). Готова съм за своя сметка да покрия вашия „сложен период в бизнеса“, да подменя килима на стената (макар че вече е почти културно наследство) и да плащам издръжката на всички ваши бивши покорни спътници. Очаквам с нетърпение момента, в който ще ме удостоите с Присъствието си! Кокалът е приготвен, лежа в посока центъра. Ваша Сянка.“
Натиснах „Изпрати“ и с чувство за изпълнен дълг затворих приложението.
Върнах се там чак на следващия ден по обяд – и веднага разбрах, че се е случило нещо голямо. Известията валяха без спиране. Коментарът ми беше заживял собствен живот – и то доста бурен.
Под публикацията цареше пълен хаос. Стотици харесвания от жени, на които очевидно подобни „сериозни мъже“ вече им бяха дошли до гуша. Десетки коментари от типа: „Гений сте!“, „Смея се с глас, благодаря!“, „Сянка, запишете ме на опашката!“. Жените подеха вълната и започнаха да се надпреварват по остроумие, предлагайки на Валентин апартаменти, вили и дори абстрактни „души“ – само и само да ги удостои с присъствието си.
Мъжете също не останаха безучастни. Нормалните коментираха с ирония: „Е, брат, това вече е прекалено“, „Респект на авторката“. Но се намериха и защитници, които опитваха да ме засрамят: „Заради такива жени нормалните мъже страдат“, „Жената трябва да си знае мястото, Валентин е прав“. Което, естествено, само повиши градуса на веселбата.
Самият Валентин също не остана безмълвен. Първоначално явно се беше зарадвал на вниманието, но щом схвана смисъла, бързо премина в режим на ярост. Последва поредица от коментари с главни букви: обиди по мой адрес, опити да ме засегне – „стара мома“, „дебела феминистка“ (което, меко казано, не съвпадаше със собственото ми „резюме“), дори заплахи със съд за „накърняване на достойнството“, каквото, съдейки по профила му, не беше останало в големи количества.
Накрая, неспособен да издържи на стотиците подигравателни реакции, просто изтри профила си. Вероятно се е оттеглил някъде да ближе рани и да възстановява самочувствието си.
За мен тази история не е толкова за психологията на подобни мъже, колкото за правилната реакция към подобно поведение. Наглост от такъв мащаб не бива да се приема насериозно. Животът е твърде кратък, за да го хабим в раздразнение или в опити рационално да анализираме подобни „обяви за подчинение“. Единственият ефективен отговор е иронията – студена, точна и обезоръжаваща – и смехът, който обезсмисля целия този патос.
Коментарът ми стана популярен не защото в него имаше нещо ново, а защото просто изрече на глас онова, което почти всяка самодостатъчна жена си мисли, когато попадне на подобен „търг за покорство“. Ние сме готови за връзка, за подкрепа, за партньорство. Но не и да плащаме чужди проблеми в замяна на съмнителната привилегия да бъдем удостоени с нечие „присъствие“.
И сега се питам – вие как реагирате на такива откровено потребителски профили? Подминавате ли ги, влизате ли в спор или предпочитате да отговаряте с хумор?
