„На 29 април 1977 г. в 23:40 ч.
Той беше на около месец, когато наемател на сградата на улица „Народног фронта“ 17 (днес улица „Кралице Наталије“) се обади в полицията. На място пристигнаха служители на Шесто полицейско управление в Стари град – и тогава започна животът на Милан.
Години по-късно Милан отишъл да види сградата, където бил оставен. Почукал на вратата на мъжа, който го намерил, но отговорът не бил много топъл.
„Той се уплаши, защото беше времето на коронавируса и заплаши, че ще се обади в полицията. Все пак влязох и по-късно му изпратих писмо. Той се извини: „Извинявай, момче, как можах да не те познавам. Мисля за теб през цялото време.“ Днес сме в контакт“, казва Милан. „Когато влязох в сградата, нямах никакви емоции. Просто си помислих - може би полицията ще ме арестува сега, а имам самолет след три часа“, смее се той.
След като е настанен в сиропиталище в Звечанска, му е дадено временно името Илия, на името на патрулиращ полицай. Лекарите не са успели да определят точната му дата на раждане, затова му дават 1 април.
„Повярвайте ми, бяха прави – целият ми живот е един голям „Първи април“, казва Милан с усмивка. Той прекарва няколко месеца в Центъра за закрила на бебетата, докато не е осиновен от Светлана, учителка по английски език, и Александър Попович, здравен работник от Ниш. Те го кръщават Милан и му дават любящо детство.
Напусна Сърбия след бомбардировките
„Като дете не се чувствах лишен заради биологичните си родители. Имах всичко необходимо. Имаше закачки, защото осиновяването беше рядкост, но не ме притесняваше. Може би това ме оформи - винаги бях солов играч, не ме интересуваше мнението на другите хора. Ако се случи нещо лошо, продължавам напред: „Утре е нов ден!“, казва Милан.
Той завършва училище, служи в армията в Косово и Метохия по време на труден период, а след това се записва в колеж. Чувството за непринадлежност обаче го кара да напусне Сърбия.
„След бомбардировките вече нямаше усмивки. Проблемът не бяха парите, а атмосферата. Всичко, което исках, беше да се усмихвам по малко всеки ден.“
Тайната, разкрита му от нумеролог
С 25 германски марки в джоба си той тръгва на пътешествие – Гърция, Италия, Швейцария… и накрая Испания. Днес живее там и работи в областта на продажбите на недвижими имоти. Женен е за Ивана от Смедерево и имат двама сина – Александър (10) и Константин (9).
Един инцидент особено го порази: „Момичето, с което бях по това време, разговаряше с нумеролог. Когато ѝ даде информацията ми, жената изпусна химикалката си и каза: „Кажи му да не мрази, че всичко е трябвало да бъде така и че историята един ден ще се развие от само себе си.“ И след това добави: „Къде е брат му? Виждам, че са останали две деца.“ Това ме съкруши. Цял живот съм искал брат или сестра.“
Когато се роди първото му дете, майка му Светлана го насърчи да потърси биологичните си родители.
Без горчивина, с благодарност
„Тя каза: „Сега, когато имаш деца, трябва да знаеш откъде идваш, да знаеш генетиката си.“ Тя сама се обади в сиропиталището. Казаха, че никога не се е случвало осиновители да се обаждат. Заради закона обаче трябваше да подам заявление лично. Изпратиха ми – почти нищо. Всичко започна с онзи асансьор.“
По-късно той се опитал да открие истината чрез социалните мрежи. Получивал различни съобщения от хора – магьосници, лъжепророци, подозрителни хора – но нищо конкретно.
„Осиновителка ми е истинската ми майка. Баща ми е живял заради мен. Бих искала да се запозная с биологичните си родители, но не искам нищо. Не съм ядосана. Тя можеше да ме абортира - и не го направи. Слава ѝ до небето. Просто искам да знае, че всичко се е объркало.“
ДНК анализ – надежда за утрешния ден
Милан смята, че биологичната му майка най-вероятно е била млада студентка от провинцията, която е крила бременността си от семейството си.
Той си направил ДНК тест чрез чуждестранна агенция с надеждата да намери роднина.
„Тук, в чужбина, всеки има роднини, семейство, а аз нямам никого. Би било хубаво, ако можех да си намеря брат. Ако можехме да се срещнем поне веднъж, да се изслушаме – за да знаем, че съществуваме.“
