Телефонът мълчи. Ден след ден, тишина.
Сякаш сърцето ми се свива до размерите на иглено ухо. Вътре бушува коктейл от негодувание, гняв и болка. Искам да крещя срещу несправедливостта, да обвинявам, да предявявам претенции. Но къде е самоуважението във всичко това?
Нека се опитаме да поговорим за това без обвинения или горчивина. Нека се опитаме да намерим отговори, които няма да ни разделят, а ще ни съберат отново.
1. Признавайте емоциите си, но не им позволявайте да ви контролират.
Когато децата се държат студено или дистанцирано, вътре в тях се надига буря. Това е нормално – вие сте човек. Позволете си да почувствате всичко: болката, нараняването, разочарованието. Но не позволявайте на тези чувства да определят действията ви. Важно е да поддържате бистър ум. Кажете си: „Наранен съм. Имам право да го чувствам. Но няма да бъда погълнат от тази болка.“ Това не е слабост – това е зрялост. Това е грижа за себе си.
2. Не очаквайте благодарност и признание
Във всеки от нас живее надеждата, че един ден децата ни ще разберат, ще се покаят, ще се върнат с цветя и ще кажат: „Съжалявам, мамо, ти си най-добрата.“ Но това рядко се случва. И чакането се превръща в непоносимо бреме. Най-доброто, което можете да направите, е да спрете да чакате. Признайте любовта и усилията си към себе си. Ти беше добра майка – това вече е много. Благодарете си. Потупайте се по рамото. Заслужавате го.
3. Разделете чувствата си от действията им
Склонни сме да приемаме действията на другите хора лично. Ако детето ми не се обажда, това означава, че съм лоша майка. Ако са груби, това означава, че съм развалила всичко. Но това не е вярно. Поведението им е техният свят, тяхната травма, тяхната умора. Може би изобщо не става въпрос за вас. Не допускайте тази студенина в сърцето си. Където са те, там е и техният избор. Където сте вие, там е вашата топлина. Ценете я.
4. Спрете да бъдете жертва
Когато сме наранени от близките си, искаме да се скрием зад маската на жертвата: „Аз съм всичко за тях, а те...“ Но жертвата е слабост. Това е да се откажеш от контрола над собствения си живот. Свалете тази мантия. Вие не сте жертва. Вие сте жена с история, сила и право на уважение. Започнете с малко – спрете да се спирате на болката. Не позволявайте на болката да ви определя коя сте. Вие не сте разбито сърце. Вие сте човек, който може да избере да уважава себе си.
5. Изграждайте нови взаимоотношения
Много хора продължават да очакват същата близост от порасналите си деца, забравяйки, че те са пораснали. Те са се променили. И може би е време да промените и връзката си. Гледайте на тях като на възрастни. Не очаквайте същата топлина, както преди. Просто изградете нови, зрели връзки. Спокойни, уважителни. Не чрез жертва, а чрез приемане: „Ти си възрастен. Аз съм възрастен. Всеки от нас за собствения си живот.“ Понякога това предлага шанс за истинско доверие – без упреци и очаквания.
6. Грижете се за себе си
Понякога искаш да обясняваш, да доказваш, да се срамуваш. Но най-често е безполезно. Не хаби енергията си. Фокусирай я върху себе си. Върху разходки, хобита, здраве, книги, музика, чай с приятел. Създай си свое вътрешно убежище – място, където се чувстваш спокойна. Където можеш да бъдеш себе си. Виждайки твоята сила и спокойствие, децата ти може би ще искат да бъдат отново около теб. Не от чувство за вина, а защото са привлечени от светлината.
7. Позволете си да бъдете щастливи – независимо от децата
Често ни казват: щастието на майката е в децата ѝ. Но ако децата ѝ се отвърнат, означава ли това, че всичко е било напразно? Не. Щастието ви не е награда, резултат или поведение на някой друг. То е ваше право. Вие сте живи, дишате, чувствате. И това е достатъчно, за да имате право на радост. Търсете я в себе си, в света, в хората около вас. Дори и да не са вашите деца, а вашите приятели или съседи.
Боли, когато любимите ни хора ни нараняват. Като студен, застоял дъжд е. Но дори и най-сивият ден свършва. И слънцето излиза. То е вътре в теб. Не позволявай на никого да го угаси. Понякога най-добрият начин да си върнеш любовта е да спреш да се молиш за нея. И да започнеш да обичаш себе си.
Случвало ли ви се е децата ви да се дистанцират? Как се справихте? Споделете преживяванията си – може би думите ви ще се превърнат в източник на подкрепа за някой друг.
