Днес искам да ви разкажа една притча, която резонира дълбоко с мен и се превърна в основата, на която все повече разчитам в живота.
Един монах имал брат. Монахът правел всичко възможно, за да го издържа: всяка свободна стотинка, всичко, което успявал да спечели над нуждите си, предавал на брат си.
Но колкото повече помагал, толкова по-беден ставал брат му.
След като го изслушал, старецът казал:
„Не му давай нищо друго. Вместо това кажи на брат си да ти донесе каквото е останало от труда му. А ти го приемаш с благодарност и веднага го даваш на нуждаещите се, като ги молиш да се молят за здравето и благополучието на брат ти.“
Монахът благодарил на своя наставник и се върнал у дома. Когато брат му отново дошъл при него, очаквайки помощ, той не получил нищо – само думите на стареца. Тогава си тръгнал, мрачен и обиден, и изглеждало, че никога няма да се върне.
Но след известно време братът дошъл отново. Този път донесъл кошница със зеленчуци от градината си. Монахът с благодарност приел даровете и веднага ги раздал на бедните, които минавали покрай тях, молейки ги да се молят за брат му. Братът видял всичко това и си тръгнал замислен.
Той скоро се върна, този път със зеленчуци и хляб. Монахът отново му благодари и раздаде даровете на нуждаещите се, докато пътниците топло благодариха на брата за милостинината му.
Третото посещение беше още по-неочаквано: братът донесе не само зеленчуци и хляб, но и риба и вино. Монахът беше изненадан от такова изобилие, но отново с радост прие и нахрани гладните.
След това той попита:
„Братко, може би ти самият имаш нужда от нещо?“
Той отговори:
„Не! Преди, когато получавах помощ от теб, сякаш всичко влизаше в къщата ми като огън и я изгаряше до основи. Сега, когато не вземам нищо, а по-скоро давам, винаги имам достатъчно в къщата си, дори повече, отколкото ми е необходимо. Чувствам се сякаш самият Господ ме е благословил.“
Поуката от тази история е проста. Постоянната помощ, която се превръща в навик, поражда зависимост и само подхранва егоизма. Хората спират да търсят изход, не се научават сами да се справят с трудностите и вместо това очакват другите да направят всичко вместо тях. Нещо повече, понякога започват да изискват тази подкрепа като даденост.
Еднократната помощ е благословия. Но ако се прави безкрайно, тя осакатява. Когато монахът спрял да се грижи за брат си, той бил принуден да разчита единствено на собствените си ресурси. Той започнал да използва това, което имал, започнал да цени и преразпределя ресурсите си. В крайна сметка започнал да натрупва излишък, който започнал да носи на монаха, и с всеки изминал ден този излишък нараствал.
Изводът е прост: трябва да купувате въдици, а не готова риба от други. Тогава ще можете сами да ловите и да се храните.
Но най-важното е осъзнаването. Ако монахът не беше осъзнал грешката си навреме, всичко щеше да завърши различно.
Живей осъзнато и животът ще те възнагради многократно.
