Преди три години седях в кабинета на кардиоложката и плачех. Не физическата болка беше причината, а отчаянието и безпомощността.
И тогава всичко се промени - заради един разговор, който раздели живота ми на "преди" и "след".
В коридора на клиниката се заговорих с жена на име Елена. Беше над седемдесетте, но изглеждаше най-много на петдесет: активна, с румени бузи, в цветна рокля.
— Също на кардиолог? — попитах.
— Да, рутинен преглед. Имам висок холестерол от младини, но през последните десет години гледам на него по различен начин.
— Какво имаш предвид „по различен начин“? — изненадах се.
Тя се усмихна:
— Съпругът ми яде мазно, пържено, обичаше бира. Доживя до 85 години. Падна по стълбите — това е причината за смъртта. А моя приятелка — само диети, хапчета и на 58 — инфаркт.
„Е, това е генетика“, помислих си.
— Не — сякаш прочела мислите ми, продължи тя. — По-просто е. Съпругът ми постоянно беше в движение: градината, гаража, кучето. А моята приятелка — от работа вкъщи и на дивана пред телевизора.
Месец по-късно се озовах при нова лекарка. Млада, но със сива коса. Тя погледна документите и първото нещо, което попита:
— Как спите?
— Лошо. Постоянно на ръба.
— А какво да кажем за физическата активност?
— Ами из къщи, на работа... Предимно седя — признах аз.
Тя кимна:
— Тогава да не се занимаваме с холестерола, а с причините за повишаването му.
И тогава тя каза нещо, от което настръхнах.
Оказва се, че холестеролът не е враг, а помощник. Когато съдовата стена е увредена — от стрес, скокове на захар, възпаление — тялото изпраща холестерола на помощ. Това е като кръпка. Не причинява болести, а се опитва да закърпи унищоженото.
— А защо всички казват, че е опасен? — Не разбирах.
— Защото е по-лесно да дадеш хапче, отколкото да разбереш защо съдовете страдат — спокойно отговори докторката.
Тя обясни: истинските врагове на съдовете изобщо не са мазните храни.
Първо, стрес. Кортизолът, хормонът на стреса, буквално разяжда съдовете отвътре.
Второ, резки скокове на захарта. Ядеш — повишение. Час по-късно — спад. Тялото отново изисква храна. И така денят минава: нагоре, после надолу. Съдовете не издържат, пукат се и губят здравината си.
Трето, заседнал начин на живот. Кръвта застоява, съдовете губят своята гъвкавост и стават крехки.
— Какво трябва да направя? — попитах.
— Забравете за холестерола за един месец. Погрижете се за вашите съдове.
Реших се.
Вместо с автобуса тръгнах пеша – поне 15 минути сутрин. На обяд вървях по коридорите на офиса. Вечерта разхождах кучето на съседа.
Спрях да ям по график. Ядох, когато бях гладна. Но не хляб и каша, а протеинова и обилна храна – извара, ядки, яйца.
И си лягах строго в 22:00 ч. Първата седмица беше тежка, но след това се захванах.
След месец настъпиха първите промени. Спрях да се вманиачавам по храната. Преди всяко хранене беше като изпит: хапнах ли нещо вредно, излязох ли извън нормата. Сега — без стрес.
Появи се енергия. Истинска, жива.
Сънят стана дълбок и възстановителен. Най-накрая се събудих добре отпочинала.
Но най-важното е, че страхът от тестовете изчезна.
Три месеца по-късно дадох кръв. Холестерол — 5,8. Дори лекарката беше изненадана.
— Това е интересно — каза тя. — С-реактивният протеин е нормален, а беше повишен.
— Какво означава това?
— Вече няма възпаление на съдовете. Тялото вече не смята за необходимо да произвежда холестерол набързо.
Разбрах: здравето не е в ограниченията. Това е начин на живот.
Движение — просто, достъпно. Ходене, избягване на асансьора, ходене по улицата, вместо да говорите по телефона на стол.
Сън – редовен, с проветрена спалня и без екран преди лягане.
Хранене – по желание, без чувство за вина.
И спокойствие – научете се да не реагирате болезнено на всичко.
Сега следя не само холестерола. Също така следя нивата на С-реактивния протеин, хомоцистеина и захарта след хранене. Тези показатели говорят много повече.
Тази година научих много. Например, че черният шоколад със 70% какао е добър за вас. Че малко червено вино не е вредно, а полезно. Че контрастният душ е отлична гимнастика за кръвоносните съдове.
Сега холестеролът ми е в нормални граници. Но най-важното е, че вече не живея в страх. Не се боря. Просто живея. Слушам себе си. Грижа се – без истерия.
Ако ви е писнало да се борите с холестерола – спрете. Подарете на тялото си движение, почивка и спокойствие. И то ще се справи само.
Това е моят път. Може би при вас ще е различно. Но какво ще стане, ако стъпките ми помогнат и на вас? Споделете своята история. Може би това ще промени нечий живот.
