На пръв поглед съжалението изглежда добро. То е като вътрешен отговор на болката на някой друг – мек, искрен и хуманен.
С възрастта сърцето става по-отзивчиво. Желанието за защита, подслон и подкрепа възниква все по-често. Не всеки обаче има нужда от вашето спасение. И не всеки го заслужава. Защото има хора, за които вашето съжаление е средство за оцеляване. Те се хранят с него като с въздух, криейки истинската си зависимост зад маска на нещастие. Оплакванията им са инструмент за влияние, прикрит като нещастие.
И ако не осъзнаете това навреме, можете тихомълком да подарите най-хубавите си години, здравето си и вътрешните си ресурси на такива хора. И след това да останете сами, изтощени и съсипани, с чужда вина, тежаща на душата ви.
Понякога съжалението трябва да е мъдро. А понякога то изобщо не трябва да съществува.
1. Пазете се да не съчувствате на онези, които винаги се оплакват
Има хора, чийто мироглед сякаш е заседнал в нюанси на сивото. Всичко винаги е лошо за тях. Времето е отвратително, правителството е ужасно, роднините им са неблагодарни. Слушаш и имаш чувството, че мръсотията от живота им капе директно в душата ти.
Всъщност, те не очакват помощ. Те се нуждаят от публика. Свидетели на безкрайното им страдание. И колкото повече ги съжаляваш, толкова по-дълбоко те проникват в теб. В края на краищата, дупката, в която седят, е техният дом. А ти си светлината, която те несъзнателно гасят, за да се „затоплят“. И ти се чувстваш все по-студен.
Съжалението се превръща в гориво за бездействие. То не е помощ, а капан.
„Състраданието може да унижи страдащия и да поквари този, който съчувства“ - Ф. М. Достоевски
2. Не съжалявайте онези, които ви нараняват
Понякога не непознати те нараняват, а най-близките ти хора. Тези, които говорят саркастично, гледат те отвисоко и те нараняват без думи. И тогава – изведнъж – те плачат. Разказват ти за трудното си минало, за оплакванията си, за тежкия си живот. И ти съжаляваш. Ти си добър, знаеш как да прощаваш.
Но съжалението не е разкаяние. И съжалението ти не е гаранция, че няма да бъдеш наранен отново. Някои хора просто знаят как да се възползват от този момент. Те знаят: ще съжаляваш. Ще повярваш отново.
И един ден трябва да спреш. Без да крещиш. Без да отмъщаваш. Просто кажи: „Стига повече.“ И си тръгни.
„Не можеш да извиняваш онези, които са те наранили. Ако са си заслужили правото да го направят веднъж, ще го направят отново.“ – Марк Твен
3. Не хабете съжалението си за онези, които винаги са в ролята на жертви.
Има хора, които живеят живота си по сценарий. Те са постоянно недооценени, предадени и онеправдани. Тяхната история е безкраен сериал, където те са главните герои, заобиколени от врагове. А вие сте зрителят. Или, още по-лошо, спасителят.
Опитваш се, подкрепяш, слушаш – но нищо не се променя. Защото ролята на жертвата е удобна. Няма нужда да се действа, няма нужда да се носи отговорност. Всяка грубост е оправдана: „Обидих се.“ Всяка слабост е оправдана: „Никой не ме обича.“
Първо те молят за съчувствие. После се обиждат. После те карат да се чувстваш виновен. Въпреки че не си направил нищо лошо.
„Жертвата винаги ще намери някого, когото да обвини. Основното е да не им позволяваш да те направят свой.“
„Съжалението е чувството, което ни кара да обичаме онези, които ни нараняват.“ - Франсоа дьо Ларошфуко
4. Не съжалявайте онези, които живеят за чужда сметка.
Емоционално, финансово и в ежедневието – има хора, които не искат да правят нищо сами. Те живеят, защото ти си там. Ти дърпаш, даваш, даваш. А те само вземат. Без благодарност. Без желание да променят каквото и да било.
Намекват, молят, обвиняват. А ти отстъпваш. Защото е срамно. „Как да не помогна?..“
Но да помагаш е, когато някой прави всичко възможно, за да ти помогне. Паразитизъм е, когато просто се възползва от теб. Не бъркай едното с другото.
„Някои хора толкова свикват с нещастието си, че го носят като стара пижама, удобно и познато.“ - Съмърсет Моъм
5. Не съжалявайте онези, които съжаляват само себе си
Това важи особено за семейството. За тези, които, когато си бил дете, са мислили само за себе си. За тези, които не са виждали сълзите ти, не са чували страховете ти, които са те наранявали, защото са си мислили, че са по-важни. А сега са крехки, стари и се нуждаят от грижи.
И отново изпитваш съжаление. В края на краищата, това е мама. Или татко.
Но ако човек не се е научил да обича, той пак ще само взема. Без да дава. И ще се върнеш към това да бъдеш онова момиче, което се опитва да бъде добро. А в отговор - безразличие. Или студена манипулация.
„Семейните връзки не са причина да се жертваш. Това е просто житейски факт“, казал веднъж един мъдър свещеник на жена, измъчвана от собствената си майка.
Да съжаляваш някого, който никога не те е съжалявал, означава да се предадеш отново. Прошката е възможна. Но да се самоунищожиш отново само заради самата прошка не е.
„Прошката не означава, че сте задължени да позволите на другите да ви използват отново.“ - Далай Лама
Кого си струва да съжаляваш?
Тези, които наистина са в нужда. Тези, които се борят за себе си, колкото и слабо да е. Тези, които са се спънали, но все още търсят път напред. Тези, които не изискват, а се надяват. Тези, които не експлоатират, а просто искат. Тези, които знаят как да бъдат благодарни. Тези, които не играят роля, а живеят честно – дори и да боли.
Съжалението може да бъде светлина. Но без граници то се превръща в тъмнина.
С напредване на възрастта е важно да се научите да правите разлика между състрадание – благородство – и капан. Където сте силни и добри, и където просто ви е удобно.
Понякога твърдостта е и любов. Любов към себе си.
