Петър Дънов-Книга на живите-откъс

Чо­век, за да дой­де на земя­та, тряб­ва от не­ви­ди­мия свят два­ма или три­ма ан­ге­ли да до­не­сат чо­веш­ка­та ду­ша. Туй мо­же да го вяр­ва­те или не, но каз­вам, че ка­то един мит мо­же да го взе­ме­те. Ня­кой път един ан­гел, ня­кой път два, а ня­кой път три ан­ге­ла до­веж­дат чо­веш­ка­та ду­ша на земя­та. Ко­га­то са три ан­ге­ли­те, ду­ша­та е Бо­жес­т­ве­на. Ко­га­то са два, тя е ан­гел­с­ка, а ко­га­то един ан­гел я до­на­ся, тя е чо­веш­ка. Аз тъл­ку­вам та­ка. Та­зи ду­ша те я сва­лят, нап­ра­вят я тол­коз мал­ка, че да не се виж­да. Ка­то я но­сят в прос­т­ран­с­т­во­то, ни­кой да не виж­да как­во но­сят. Ка­то дой­дат на земя­та, оби­ко­лят три пъ­ти. Там има вра­та. На­ме­рят вра­та­та и вля­зат през та­зи вра­та. Та­зи ду­ша ще се въп­лъ­ти. За­не­сат я на май­ка­та. Май­ка­та, ка­то при­е­ме ду­ша­та, под­пи­ше, че я при­е­ма. Тя е ка­то мал­ко се­мен­це. Как­то земя­та при­е­ма се­ме­то, та­ка и май­ка­та при­е­ма ду­ша­та. След туй ан­ге­ли­те се вър­нат по пъ­тя, по кой­то са дош­ли. Та­зи ду­ша мис­ли, че е на Небе­то. По ед­но вре­ме, ка­то гле­да, че ан­ге­ли­те ги ня­ма, виж­да ед­но чуж­до съ­щес­т­во и за­поч­не да пла­че. Тя мис­ли, че са я из­лъ­га­ли, ос­та­ви­ли са я ня­къ­де, не я поз­на­ват. Гле­да май­ка­та, гле­да ба­ща­та ­ всич­ки­те чуж­ди хо­ра. Те за­поч­ват да я мил­ват, да я уте­ша­ват, каз­ват: „Ще дой­дат оне­зи“. Тя пак на­дуе гай­да­та, пак пла­че, пла­че за ан­ге­ли­те го­ре.