Вилата на Мария и Иван беше тяхното малко кътче за спокойствие. Ниска дървена къща, осемстотин квадратни метра земя и само на четири минути пеша от реката – това място се беше превърнало в тяхно лично убежище.
Иван работеше като мениджър в транспортна компания. Беше открит и общителен човек, който силно ценеше семейните връзки. Израснал в многолюдно семейство, където гостите винаги бяха посрещани радушно, той възприемаше това като неписан закон. Мария, напротив, беше отгледана в дом, в който посещенията се уговаряха предварително и всеки познаваше границите си. Тя търпеше този подход известно време, докато не видя как принципите на Иван се прилагат на практика.
В петък, когато вече бяха натоварили колата с покупки за уикенда, телефонът на Иван иззвъня.
— Иване, Здрасти! — прозвуча веселяшкият глас на брат му Петър. — Аз и семейството ми решихме спонтанно да се отбием във вилата ви. Никога не сме идвали! Само за няколко дни – да се видим, да си починем край реката, децата да поплуват. Ще сте ли там?
Иван се усмихна.
— Разбира се, братле! Тъкмо тръгваме. Елате, място има за всички!
Той затвори телефона и се обърна към Мария, която седеше до него.
— Петър и семейството му ще дойдат на гости. Чудесно! Най-накрая ще се съберем всички.
Мария замълча. Тя познаваше Петър, жена му Елена и двамата им шумни синове само бегло – виждала ги беше на семейни празници в града. Неочаквано посещение „за два дни“ с нощуване ѝ се стори прибързано, но тя не възрази. Може би все пак щеше да е хубаво.
На следващия ден, към три следобед, старият седан на Петър спря пред къщата. И четиримата слязоха. Петър, висок и едър мъж, веднага прегърна Иван.
— Каква вила имате! Страхотна! Хайде, покажете ми всичко!
От багажника извадиха само чанти с дрехи, плажни кърпи и надуваем пояс. Нямаше плодове, нямаше сладкиши за следобедно кафе, дори бутилка вино. „Бързахме, забравихме“, обясни Петър. Иван само се засмя и го потупа по рамото.
— Няма проблем. Важното е, че сте тук.
Елена се протегна и огледа къщата с оценяващ поглед.
— Хубаво е. Уютно. Мария, ще ми покажеш ли къде мога да си измия ръцете?
Децата, на осем и девет години, вече тичаха из двора и надничаха навсякъде.
Още от първия час се установи негласен ред. Мария беше в кухнята. Иван и Петър стояха до скарата с по бира в ръка. Елена се настани на шезлонга с телефона си и от време на време подвикваше на децата да не влизат „там“.
Мария готвеше за всички – режеше салати, белеше картофи и ходеше до извора за вода. Иван и Петър палеха скарата и се смееха шумно. Елена понякога надникваше в кухнята и питаше учтиво дали да помогне, но щом Мария отказваше, тя веднага се връщаше обратно. Мария нямаше на кого да разчита. Чувстваше се по-малко като домакиня и повече като наета прислужница в собствения си дом.
Същата вечер, след обилна вечеря и няколко наздравици „за семейството“, всички отидоха до реката. Уморена, Мария остана да измие купчините чинии. Погледна през прозореца и разбра, че почивката ѝ е приключила, преди изобщо да е започнала.
Нощта беше неспокойна. Децата заспаха късно, а възрастните стояха до полунощ на верандата. Сутринта Мария стана първа, за да приготви закуска за шестима, и тогава откри, че млякото и хлябът са свършили. Сиренето и колбасите бяха почти на дъното.
— Елена — каза тя внимателно, когато я видя в кухнята. — Храната привършва. Може би трябва да отидем до магазина? Само на петнайсет минути е.
— О, Мария, не мога сега — махна с ръка Елена. — Отиваме с децата на реката. Петър още спи с Иван. Като станат, кажи им.
Иван, чул разговора, дръпна Мария настрани.
— Защо притесняваш Елена? Те са гости. Неловко е.
— А кой ще купи храната? — прошепна тя.
— Добре, иди ти. Вземи колата и пари от портфейла ми.
В портфейла имаше сто лева – достатъчни едва за ден. Мария отиде до магазина, купи пиле и най-необходимото, като доплати от своите пари. „Два дни, казаха. Довечера ще си тръгнат“, мислеше си тя.
Но вечерта, когато деликатно намекна за това, Петър само повдигна вежди.
— Защо бързате? Утре е празник. Децата са сред природа, нека останем още малко. Няма да ни изгоните, нали?
Иван, вече отпуснат, се засмя.
— Разбира се! Колкото повече, толкова по-весело.
Третият ден започна по същия начин. На закуска гостите шумно обсъждаха колко добре са спали. Петър, отпивайки от кафето, попита весело:
— Мария, какво ще има за обяд? Остана ли от пилето или ще готвиш нещо по-интересно?
Иван разтри слепоочията си.
— Мария, иди пак до магазина. Вземи месо за скара, този път агнешко. Ти си ни отговорник по снабдяването. Ще се оправим с парите после.
В този момент нещо в Мария се пречупи. Натрупаната умора и раздразнение се превърнаха в спокойна решителност.
— Добре — каза тя тихо. — Отивам.
Четирийсет минути по-късно се върна с малък пакет. Постави го на масата пред Петър и Елена.
— Какво е това? — попита Петър.
— Вашата храна за днес. Паста, готово ястие и замразени картофи. Достатъчно е.
Настъпи тишина.
— Шегуваш ли се? — прошепна Иван.
— Не. Това е купено с последните ми пари. Три дни готвих и обслужвах всички. Моята смяна приключи. Сега изборът е ваш: или пазарувате и помагате, или обсъждаме цената на престоя ви тук.
Лицето на Иван пламна.
— Това е моето семейство!
— А аз коя съм? — отвърна Мария. — Безплатна прислужница?
Петър и Елена се спогледаха. Накрая Елена стана.
— Петре, събирай багажа. Тръгваме си.
По-малко от час по-късно колата потегли. Иван се върна на верандата.
— Каква сцена направи — каза той дрезгаво.
— Послевкусът — отвърна Мария спокойно. — Аз го търпях три дни. Сега е твой ред.
Тя се обърна и влезе в къщата, за да върне реда и тишината в малкия им свят. Щедростта ѝ имаше граници. И те току-що бяха ясно очертани.
