Стоях на входа на ресторанта и чаках Виктор. Пишехме си съобщения почти две седмици и той изглеждаше като нормален човек: кара такси, беше разведен от известно време и имаше пораснала дъщеря.
Точно в седем часа той се появи — висок, леко пълничък, облечен в дънки и риза. И колкото и да е странно, друг мъж, по-нисък и облечен в спортно яке, вървеше с него. Виктор се приближи, поздрави го и протегна ръка.
— Здравей, Марина. А това е Сашо, моят приятел. Той е с нас.
Бях в недоумение:
- Добър вечер... ама ... трябваше ли да идвате заедно?
Виктор се усмихна, сякаш всичко беше наред:
„Ами, да, Сашо беше наблизо, затова си помислих, нека остане. Защо да ми е скучно само с теб?“
Сашо протегна ръка:
- Не се тревожи, няма да съм тук дълго, само ще поседя тук и после ще си тръгна.
Замръзнах, несигурна как да реагирам. Можех да се обърна и да си тръгна, но неловкостта ме спря. Реших да не действам прибързано – кой знае, може би наистина е било инцидент. Влязохме вътре и намерихме маса. Мъжете седнаха един до друг, а аз – срещу тях.
Сервитьорът дойде с меню. Започнах да си избирам ястие. Виктор веднага се обърна към приятеля си:
„Сашо, хайде да хапнем голяма пица за двама. А ти, Марина, вземи нещо за себе си.“
Погледнах нагоре:
— Мога ли да хапна пица с теб?
Виктор се поколеба малко:
— Можеш... Предполагам. Но ядеш ли много? Сашо и аз сме гладни, имаме нужда от много.
Тихо затворих менюто:
- Добре. Тогава ще поръчам паста.
Сервитьорът записа поръчката ни: огромна пица с четири сирена, паста карбонара, две бири за мъжете и сок за мен. Докато чакахме, Виктор и Сашо си говореха единствено помежду си: за таксита, коли, футбол. Аз седях там, усмихвайки се от време на време за да изглежда добре, но те сякаш ме игнорираха. Сашо зададе няколко официални въпроса, но Виктор се държеше така, сякаш бях просто фонов шум.
Когато храната пристигна, мъжете веднага се нахвърлиха върху пицата. Аз ядох паста, а неловкостта ми нарастваше. Виктор се смя шумно на шегите на Сашо, заливайки пицата си с бира. Довърших яденето си и оставих вилицата си. Те все още се тъпчеха. После поръчаха още напитки. Погледнах през прозореца и осъзнах, че това е най-лошата среща, която бих могла да имам.
Когато най-накрая свърши, Виктор се обади на сервитьора и поиска сметката. Тя се оказа около 100 лева. Виктор отвори калкулатора на телефона си, направи някои изчисления и излезе:
- Марина, нека го разделим по равно? 33 на всеки. Това е справедливо.
Едва успях да сдържа изненадата си:
- Значи, аз трябва да платя за пицата и бирата ти?
Той кимна напълно сериозно:
„Седяхме заедно. И какво от това? Ти си модерна жена, не бива да очакваш мъж да плаща.“
Сашо добави:
- Ами, не бъди алчна, ние също трябва да си правим сметка.
Взех портфейла си и сложих точно 33 лева на масата – цената на пастата и сока ми. Станах. Виктор хвана ръката ми.
- Къде отиваш? Още не сме си уредили сметките!
Освободих ръката си:
— Плати си сам. Останалото е твоя отговорност.
И аз си тръгнах. Те изтичаха след мен, а Виктор крещеше, че съм ги „наместила“ и „измамила“. Качих се в такси и си тръгнах. По-късно той ми изпрати дълъг монолог за това колко егоистична съм била и как съм им развалила вечерта. Блокирах го.
Месец по-късно реших да се срещнем отново чрез приложението. Срещнах Иван – той е на петдесет и една години, адвокат е. Уговорихме се да се срещнем в едно кафене. Изглеждаше респектиращо и пристигна навреме. Поръчахме си храна – аз салата и безалкохолно, той супа и десерт.
Но когато поръчката пристигна, той извади джобен калкулатор. Истински, пластмасов, старомоден. Постави го до чинията. Попитах изненадано:
- За какво е това?
Той спокойно, без смущение:
— Да разпределя сметката точно. Свикнал съм да записвам всичко.
Мислех, че е шега. Но когато пристигна сметката за близо 50 лева, Иван започна да брои:
„Моята супа е 10,05 десертът е 6,14. Твоята салата е 17,40, швепсът 3,50 . Пърленката е 6 лева, ще я разделим. Ти дължиш 23,90 , аз дължа 21,19 с водата, но ти също пи вода от моята гарафа, така че ще добавим 2 лева.“
Слушах и не можех да повярвам на ушите си. Той сериозно броеше стотинките. Предложих:
— Може би просто да я разделим наполовина?
Той поклати глава:
„Това не е честно. Ядох по-малко. Трябва да е честно.“
Оставих 23,90 и се изправих. Иван се изненада:
— Вече си тръгваш?
- Да. И вече няма да продължавам този разговор.
- Защо?
— Защото не искам връзка с човек, който брои глъдките вода.
Тръгнах си, а вечерта той ми написа, че „не ценя прецизността“ и съм „разглезена“.
Третият ми познат беше Огнян, на петдесет и четири години, IT специалист. Две седмици разговори ми се сториха приятни; той беше внимателен и възпитан. Уговорихме се да се срещнем в ресторант. Пристигнах навреме; той закъсня с около двадесет минути, поради трафик. Седнахме и взехме менюта.
Сервитьорът попита какво да поръчаме. Аз избрах салата и бира. Огнян каза:
— Ти поръчай, а аз ще помисля.
Сервитьорът го попита отново и Огнян спокойно отговори:
— Няма значение за мен. Вече ядох у дома.
Бях озадачена:
- Значи няма да вземеш нищо?
Той кимна:
- Не. Дойдох само да ти правя компания. Хапни на спокойствие.
Чувствах се толкова неловко, че не можех да преглътна храната си както трябва. Той седи срещу мен, усмихва се и ми разказва за времето. Довърших яденето си, сякаш бях на изпит. Сметката пристигна и я платих. Излязохме навън и той предложи да се разходим. Отказах. Той изглеждаше обиден:
„Дали е защото не съм поръчал нищо? Обясних – нахраних се до насита у дома, защо да хабя пари?“
Отговорих:
— Тогава защо избра ресторант?
Той сви рамене:
— Атмосферата е важна. Един ресторант не е непременно храна.
Това беше краят на разговора ни.
Шест месеца по-късно осъзнах, че вече не искам да излизам с никого. Не беше просто скъперничество. Проблемът беше по-дълбок - отношението им към жените. Тези мъже не виждат жените като личности. Те ги възприемат като функция, съпътстващ елемент, „допълнителен разход“.
Те смятат поканата за услуга сама по себе си. Жената трябва сама да дойде, сама да си плати, сама да го забавлява. И след това да слуша оплакванията.
Бях шокирана, че и тримата по-късно се обидиха. Писаха, че съм „материалистка“ и „прекалено взискателна“. Въпреки че не исках подаръци, скъпи ястия или внимание. Исках само уважение: да не влача приятели на първа среща, да не броя стотинки, да не седят гладни срещу мен, когато съм принудена да ям сама.
Това се нарича базова култура. Но много мъже над петдесет години са убедени, че откакто са отгледали деца и са се развели, сега „не дължат нищо на никого“. Те искат топлина и внимание, но не са склонни да инвестират – нито емоционално, нито материално. Те искат жена, която присъства, но не изисква нищо.
А тази, която уважава себе си, става „прекалено много“, „нахална“ и „алчна“.
