Дни след новината за смъртта на актьора Ерик Дейн и последните му думи към децата му, неговата колежка Кристина Апългейт направи ново откровено признание за здравословното си състояние и живота с множествена склероза.
След трагедията с Ерик Дейн: как болестта променя живота на Кристина Апългейт
Смъртта на актьора от амиотрофична латерална склероза (АЛС) отново насочи вниманието към тежките невродегенеративни заболявания и ежедневната битка на хората, които живеят с тях. Сред тях е и Кристина Апългейт – актрисата, позната на поколения зрители от сериала „Женени с деца“, която от години открито говори за своята диагноза множествена склероза.
Тя споделя личната си история не само за да разкаже за трудностите, а и за да даде кураж на хората в подобна ситуация – че не са сами и че животът продължава, макар и различен.
„Животът ми не е обвит с панделка“
Новите ѝ признания идват покрай премиерата на биографичната ѝ книга „You With the Sad Eyes“, която излиза в началото на март.
Тя признава, че дори ежедневни задачи като това да заведе дъщеря си на училище изискват огромна воля. След подобни усилия често се връща в леглото, защото болката прави движението почти невъзможно.
Физическите ограничения обаче са променили нещо друго – отношението ѝ към живота и начина, по който говори за него.
„Животът ми не е обвит с панделка. Понякога е ужасен. Затова се старая да бъда максимално честна“, споделя тя.
Откровенията в мемоарите ѝ
В книгата си Апългейт разказва за различни периоди от живота си – трудното детство, ранната слава, насилствените връзки, майчинството и най-вече двете тежки диагнози, които променят съдбата ѝ: рак на гърдата и множествена склероза.
Тя описва историята си като пътя на „малко момиче с тъжни очи, което в крайна сметка се превръща в Кристина Апългейт“.
Актрисата не крие, че детството ѝ е било белязано от несигурност – отглеждана от самотна майка, която често водела различни мъже у дома. Тези спомени остават част от нея, но днес тя гледа на тях като на опит, който я е изградил.
По-силна, макар и уязвима
Днес очите ѝ отново са тъжни, но по различни причини – заради болката, ограниченията и страха от бъдещето. В същото време тя е по-устойчива и по-осъзната от всякога.
Апългейт не се срамува от историята си. Напротив – приема я като част от себе си и използва гласа си, за да говори открито за болестта, психическата тежест и реалността, в която живеят милиони хора.
Историята ѝ напомня нещо важно: дори когато здравето и обстоятелствата променят живота напълно, човек може да остане силен, честен и вдъхновяващ за другите.
