— Върнах се! — обяви с демонстративна радост мъжът, който преди години ме остави сама с две деца.
И почти веднага, без пауза, премина към обичайния си тон — подмятания и обиди.
— Боже, Динке, ти в огледалото гледала ли си се? Само кожа и кости си станала! И тия дънки с увиснали колене… Не можа ли да облечеш нещо нормално? Толкова години минаха — вече си зряла жена, майка, а изглеждаш… както ти падне.
Андрей стоеше на прага — поостарял, но със същото самочувствие, със същия високомерен жест, при който леко отметва глава, сякаш оглежда стока на витрина.
Сакото му явно беше скъпо, на китката му проблясваше часовник — личеше си, че не му върви зле. А аз наистина бях със стари дънки и тениската на сина ми с надпис „Физиката управлява“ — вчера оправях первазите в детската, няма да се кипря за ремонт я.
— Андрей, какво търсиш тук? Нали си тръгна преди години, когато децата бяха съвсем малки.
— Айде стига, пусни ме да вляза.
Опита се да се промъкне, но аз не помръднах.
— Динче, какво ти става? — усмихна се той с онази усмивка, от която някога ми се завиваше свят, а сега предизвикваше само отвращение. — Не съм ти чужд. Имаме деца, апартаментът още е на двамата. Ако няма да ме пуснеш, поне да поговорим спокойно как ще делим жилището.
Едва се сдържах да не се разсмея. Той си тръгна навремето при друга, остави ме с две деца, кредит и празнота, която нямаше с какво да запълня. Помня как седях в кухнята и смятах дали заплатата ще стигне.
Не стигаше. Хващах всякаква работа, работех без почивка, само и само да издържим до следващия месец. Живеех с една мисъл — да не се разболея, да издържа.
— Мамо, кой е това?
Максим се появи зад мен — висок, още малко нескопосан, с моите кафяви очи и бащините скули. В ръцете държеше учебник по физика — готвеше се за олимпиада.
— Това е… — запънах се.
Как да обясня? Че това е баща му, който ни изостави? Или че е човек, който внезапно се върна и сега претендира за дома ни?
— Максим! — Андрей се разплиска в широка усмивка и направи крачка напред, но аз не отстъпих. — Сине, колко си пораснал!
Нямаше как да не е пораснал — когато си тръгна, Макс беше дете, а сега пред него стоеше почти мъж. И го гледаше спокойно, внимателно — като нещо чуждо.
— Здравейте — каза накрая.
Не „татко“, не „баща“ — просто учтиво, чуждо „здравейте“. После се обърна и влезе в стаята си.
Андрей видимо се смути.
— Настроила си децата срещу мен — каза укорително. — Както всички разведени…
— Аз ли? — погледнах го право в очите. — Винаги съм говорила хубаво за теб. Когато Алена плачеше и питаше къде е баща ѝ, казвах, че работиш далеч. Когато Макс се сбиваше, защото го наричаха без баща, му обяснявах, че го обичаш. Така че недей, Андрей.
Стоенето на вратата вече ме изморяваше.
— Тръгвай си. Утре сме на работа и училище.
— Ще се върна — каза спокойно. — Исках да решим всичко по човешки… дори да опитаме пак заедно. Но щом така се държиш — ще делим апартамента.
Когато си тръгна, взех телефона. Беше прав — никога не бяхме делили жилището. Тогава той не претендираше, аз не поисках издръжка. И сега това ми изглеждаше като грешка.
Обадих се на приятелката ми Елена — юрист.
— Спокойно — каза тя. — Събирай всичко: документи, плащания, ремонти. Трябва да докажем, че ти си издържала дома. Плащал ли е издръжка?
Замълчах.
— Дина… сама си си създала проблеми. Но ще се оправим.
И трябваше да се оправяме. Андрей започна да идва почти всеки ден — звънеше, чакаше пред блока. Съседката леля Галя веднага се включи:
— Всичко му разказах! — гордо каза. — А той: „Мой си е апартамента, имам право!“
Един ден причака Алена. Тя се прибра разтревожена.
— Мамо… той каза, че трябва да се изнесем. Вярно ли е?
Сърцето ми се сви.
— Не, миличка. Това е нашият дом.
Но вътре в мен нямаше сигурност.
Елена каза честно — шансовете са равни.
Развръзката дойде една събота. Пред блока — Андрей, майка му и някакъв брокер.
— Това е за оценка на апартамента — каза той.
— Няма да има такава — отвърнах.
В този момент Макс излезе.
— Какво става?
— Максиме, баба ти… — започна жената.
— Помня ви — каза той сухо.
Нито я прегърна, нито пристъпи напред.
— Край на разговора — казах. — Андрей, съдът ще реши.
На следващия ден се обадих на Елена:
— Започваме дело.
— Най-после!
Андрей подаде иск. Делото започна.
И тогава се случи нещо неочаквано — хората ни подкрепиха. Учителката на Алена, съседите…
Но най-важното беше, когато Макс стана:
— Баща ми си тръгна, когато бях малък. Никога не беше до мен. Майка ми работеше за всичко. Този дом не е просто жилище. Това е животът ни.
В залата настъпи тишина.
Решението беше в наша полза. Андрей получи компенсация, но ние запазихме дома.
На излизане той прошепна:
— Съсипа ми живота!
Погледнах го спокойно:
— Не аз. Ти го направи. Аз просто продължих напред.
Прегърнах децата си и тръгнахме.
Те дори не се обърнаха.
И с право — той отдавна беше изгубил правото да бъде техен баща.
А ние… се справихме и без него
