Звънецът на вратата не прозвуча като поздрав, а като аларма. Виктория замръзна, стискайки кърпа в ръце.
Миг по-късно коридорът се изпълни с шум – тракане на куфари и тропот на крака.
— Изненада! — чу се силният глас на Златка Петрова, свекървата, надвиквайки дори лая на кучето на съседа. — Дошли сме да ви видим! На семейно посещение, разбирате ли.
Зад монументалната жена Нина, по-малката сестра на Александър, пристъпваше от крак на крак. Очите ѝ бяха насълзени, но проницателни, а до нея стоеше съпругът ѝ Николай — нейният зет, който винаги изглеждаше така, сякаш целият свят му дължеше пари.
— Мамо? — Александър объркано намести очилата си. — Какво се е случило?
— О, Саше, какво нещастие! — Златка Петрова грациозно бутна сина си настрани и стъпи на чистия паркет, без да си събуе обувките. — Хазяинът изгони Нина, докато бях при тях. Безсрамник! А работата на Николай е несигурна. Къде да отидат? Не при мен, разбира се. Решиха да дойдат при теб. Все пак сме семейство!
Виктория усети как в нея кипва леден гняв. „Семейството“ си спомни за тях точно седмица след като тя и Сашо бяха изплатили ипотеката за просторния си апартамент и бяха завършили дизайнерския ремонт.
Главният символ на властта онази вечер беше дистанционното за телевизора. Обикновено лежеше на масичката за кафе, подравнено идеално, но сега беше здраво стиснато в пълната длан на Златка Петрова. Тя седеше в любимото кресло на Виктория, с крака, подпрени на табуретката, превключваше каналите и шумно коментираше новините.
— Виктория, нарежи наденицата по-тънко — каза свекървата, без да се обръща. — И направи кафе. Защо стоиш там, сякаш не си част от семейството? Това е общ проблем.
Виктория само стисна устни.
— Златка Петрова, ние обикновено си събуваме обувките — възрази тя тихо, но твърдо.
— Стига с тези буржоазни глезотии! — махна с ръка Нина, вече отваряйки хладилника. — „Ще си събуваме обувките“… Можеш да измиеш пода, не си графиня. Сашо, имаш ли бира? Николай има нужда да се разтовари.
Междувременно Николай огледа хола с оценяващ поглед.
— Ремонтът е хубав — провлечено каза той, човъркайки си зъбите. — Само че стените лесно се цапат. Аз бих ги боядисал в прасковено.
Това беше първият етап на ескалацията — нахалство, прикрито като небрежност.
Александър погледна жена си:
— Вик, хайде… Нека преспят няколко дни. Ситуацията е извънредна.
Тези „няколко дни“ се превърнаха в цяла седмица.
Животът на Виктория се превърна в ад.
Сутрините започваха с опашка за банята, където Нина прекарваше по четиридесет минути, използвайки всички скъпи шампоани на Виктория.
— О, това професионална грижа ли е? И мирише на коприва — коментираше тя с насмешка.
Вечерите минаваха под бръмченето на телевизора и безкрайните наставления на Златка Петрова. Колкото по-уморена изглеждаше Виктория, толкова по-доволна ставаше свекърва ѝ.
— Виктория, защо не колосаш ризите на мъжа си? — заяждаше се тя, ровейки из гардероба. — В наше време съпругата се грижеше за името на мъжа си. А ти? Кариеристка… И после се чудиш защо нямаш деца.
— Ще се оправим сами — сопна се Виктория, но думите ѝ потънаха в общия шум.
— Виж я! — възкликна Нина, изтегната на дивана в халата на Виктория. — Държи се като господарка. Мамо, затова ти казах, че Сашо е слабохарактерен.
Конфликтът се изостри. Нахалството прерасна в искания.
— Сашо — каза Николай една вечер на вечеря, сипвайки си трета порция от ястието, което Виктория беше готвила два дни. — Кабинетът ви стои празен. С Нина ще се преместим там, а Виктория може да работи от кухнята. Какво значение има?
— Това е моят кабинет! — Виктория удари с вилицата по масата.
— Тихо, истерична жено — изсумтя Златка Петрова. — Николай има нужда от собствено пространство, той е мъж. А ти, като жена, трябва да отстъпваш. Решението е взето — утре освобождаваш кабинета.
Александър мълчеше, вперил поглед в чинията си.
— Сашо? — попита ледено Виктория. — Няма ли да кажеш нищо?
— Вик… мама знае най-добре. Те са гости. Просто бъди търпелива, докато Николай си намери работа.
В този момент Виктория разбра: защита няма да има.
По-късно същата вечер тя чу приглушен разговор от кухнята:
— Тя няма да ходи никъде — шепнеше Нина. — Апартаментът е купен по време на брака. Половината е на Сашо, а Сашо е наш. Ще поживеем тук година и после ще видим.
— Точно така — отвърна Златка Петрова. — Между другото, тези сиви завеси са ужасно депресиращи.
Нещо във Виктория се пречупи и в същото време се избистри.
На следващата сутрин, след като Александър излезе за работа, тя сервира закуска.
— Напълно си права, Златка Петрова — каза спокойно Виктория. — Семейството е над всичко. Всичко трябва да е споделено.
Свекървата се усмихна самодоволно.
— Радвам се, че най-сетне ме разбра.
— Между другото — продължи Виктория, — щом сме семейство, ще се преместя при теб. Апартаментът ти в центъра е празен, нали?
Златка Петрова се задави с чая си.
— Какво говориш?!
Виктория извади връзка ключове.
— Взех ги вчера. По семейному.
След кратка, напрегната тишина Виктория постави условията си ясно и без емоции. Те си тръгнаха същия ден.
Когато вечерта Александър се прибра и завари апартамента празен и чист, Виктория го посрещна спокойно.
— Те си отидоха — каза тя. — И повече няма да се връщат.
Тя му подаде нов комплект ключове.
— Ако още веднъж поставиш майка си над брака ни, ще живееш при нея. Ясно ли е?
Александър кимна.
— Ясно е. Съжалявам.
Месец по-късно никой от семейството повече не се появи.
А Виктория, седнала в кабинета си и гледаща залеза, разбра едно: понякога, за да защитиш дома си, трябва да покажеш зъби.
„И какво от това? Затворено е“, каза тя, сдържайки недоволството си.
— Вече не — каза Вика и извади връзка ключове от джоба си.
— Вчера, докато беше в банята, ги взех от чантата ти. В семеен стил. Без да питам.
Напрегната тишина се спусна над стаята.
— Ти… какво? — изсъска Златка Петрова. — Върни ги веднага!
— Не — Вика сръчно хвърли ключовете във въздуха и ги хвана. — Вече извиках товарно такси. Ще се настаня при теб, мамо. Тук е тясно, но там е толкова просторно и стерилно… Между другото, поканих няколко приятели от клуба по туризъм за уикенда. Около десет души. Ще си направим… ами, събиране. С китари, бира. Може би дори наргиле в хола ти върху персийския килим.
Лицето на свекървата почервеня като презряла слива.
— Няма да посмееш! Порцеланът ми е вътре! Цветята ми!
„Ние сме семейство!“ — каза Вика с широко отворени очи и невинен поглед. — „Николай драска паркета, Нина използва кремовете ми, а аз ще използвам само твоите сервизи. Може би ще счупя няколко за късмет. О, и искам да боядисам стените в черно. Стилът ампир се нуждае от малко готически привкус.“
— Сашо! — изкрещя Нина. — Тя е полудяла!
— Александър го няма — каза студено Вика, изправяйки се. — Таксито вече чака. О, да, поръчах почистване: да изхвърля всички стари боклуци от балкона. Ски, консерви…
Златка Петрова скочи, сякаш беше натиснала червен бутон. Лицето ѝ се изкриви от чист ужас. Апартаментът ѝ беше храм — нейното светилище, където беше пускала сина си само по чехли.
— Спри! — излая тя. — Върни ми ключовете, кучко такава!
— Само в замяна — гласът на Вика стана стоманен. — Тръгвате си веднага. И тримата. И си тръгвате завинаги. Сложете ключовете от апартамента ми на масата и ключа за паркирането — също.
— Ще се обадя на брат ми! — изкрещя Нина.
— Обади се — кимна Вика. — Докато се обадиш, приятелите ми вече ще отварят шампанско в хола ти. Дадох дубликат на ключа на куриера.
Това беше чист блъф. Нямаше куриери. Нямаше приятели. Но Вика знаеше: страхът от загубата на собственото кралство изключва логиката.
Златка Петрова беше задъхана. Погледна Вика и видя огледало — същия хищник, само че по-млад и по-свиреп.
— Пригответе се! — излая тя на дъщеря си и зет си. — Бързо!
— Мамо, какво има? — попита изненадано Николай.
— Млъкни, идиот такъв! — извика Златка Петрова. — Ще съсипеш колекцията на Гарднър! Събирай си багажа!
Отне петнадесет минути да се изнесат. Вика никога не беше виждала такава бързина. Те тъпчеха дрехи, ругаеха се, блъскаха се. Николай посегна към бутилката уиски, но Вика многозначително вдигна телефона.
— Обаждам се на хамалите.
Бутилката веднага беше върната.
Когато вратата се затръшна, настъпи блажена тишина.
Александър се върна същата вечер. Завари апартамента празен и идеално чист — Вика беше извикала фирма за почистване. Тя седеше във „възстановения“ фотьойл и пиеше вино.
— Къде са всички? — попита той.
— У дома — отвърна спокойно Вика. — Там им е по-добре.
— Вик, мама се обади… Плачеше. Каза, че едва не си ѝ причинила инфаркт. Вярно ли е това?
— Вярно е, Сашо — каза Вика и го погледна право в очите. — Научих основното правило на твоето семейство: колкото по-нахален, толкова по-прав.
Тя се приближи.
— Смених ключалките преди час. Ето новия ти комплект. Ако го дадеш дори веднъж без мое знание, ще живееш с мама, Нина и Николай. На килима в коридора. Разбра ли?
Александър преглътна. Пред него стоеше нова Вика — без любов, без подчинение, само студена пресметливост и сила.
— Разбирам. Съжалявам.
Мина един месец. Семейството повече не се появи. Златка Петрова, преживяла шока, седеше в крепостта си и се страхуваше да излиза. Нина и Николай, лишени от безплатния си уют, се скараха — Николай замина при майка си на село, а Нина започна работа като касиер в супермаркет „Пятерочка“.
А Вика седеше в кабинета си, гледаше залеза и знаеше: справедливостта не е, когато всички са щастливи, а когато всеки получава това, което заслужава. И за да защитиш дома си от вълци, понякога трябва сам да станеш вълкодав.
