— Кажи ми, Елена, ти ли си собственичка на жилището, в което живееш в момента? — попита Георги. Строен мъж на петдесет и шест години с уверен поглед, той го изрече небрежно, сякаш ставаше дума за времето навън или за някаква битова подробност.
Елена, която наскоро беше навършила четиридесет и девет, замълча за миг.
Георги изглеждаше като човек, който знае какво иска от живота. Имаше собствен бизнес в сферата на логистиката, притежаваше апартамент и имаше вече пораснала дъщеря, която живееше самостоятелно.
— Да, жилището е мое — отговори спокойно Елена. — Живея сама. Синът ми учи в друг град. Но защо питаш?
Георги остави приборите, погледна я внимателно и замислено, без грубост. По-скоро като човек, свикнал да задава точните въпроси.
— Предпочитам директността — каза той. — На нашата възраст времето е ценен ресурс и не обичам да го пилея. Търся сериозна връзка, дългосрочна. И имам определени критерии.
— Критерии? — Елена повдигна вежди с лека усмивка. — Да не пуша, да обичам животните?
— Това са подробности. Най-важното за мен е финансовата независимост. Казвам го направо — не бих обмислял връзка с жена без собствен апартамент и, ако е възможно и вила.
Елена усети как я бодна смесица от недоумение и смях.
— Чакай малко. Ти имаш апартамент. Сам го каза. Защо тогава ти е и моят? Да не събираш имоти?
— Не — отвърна Георги сериозно. — Става дума за равнопоставеност и лична свобода. Имам свой апартамент, подреден по мой вкус. Ако една жена се нанесе при мен, тя попада на моя територия. А това винаги води до едно и също — мебели се местят, нещо не ѝ харесва, редът се нарушава. Минал съм по този път и не искам да го повтарям.
— Тоест, ако живея с теб, ще съм гостенка? — уточни Елена.
— Точно така. Затова идеалният вариант е връзка „на два адреса“. Всеки си има свой дом. Когато сме заедно — чудесно. Когато искаме пространство — просто се прибираме у дома. Честно и удобно.
Елена призна пред себе си, че в думите му има логика, макар и особена.
— Добре, разбирам за апартамента. Но защо държиш толкова и на вилата? Ти сам казваш, че си градски човек.
Георги видимо се оживи.
— Вилата е друго нещо. В момента нямам, продадох я преди години. Но обичам лятото, природата, барбекюто, сауната. Това е качество на живот.
— Значи искаш да почиваш на вила, но без да я поддържаш? — попита Елена.
— Готов съм да помагам — каза той. — Ще нацепя дърва, ще направя скара. Но не искам да започвам от нулата — строежи, ремонти, инвестиции. Искам да дойда в петък вечер, да седна на верандата и да си почина.
Елена го погледна и осъзна, че срещу нея не стои злодей, нито класически авантюрист. По-скоро изключително пресметлив човек, който беше планирал комфорта си до последния детайл.
— Георги — каза тя спокойно, — ти търсиш не партньор, а готов ресурс. Жена с апартамент, вила и стабилен живот, в който ти просто се включваш, когато ти е удобно.
— Търся равен — възрази той. — Жена без собствен дом на 50 години говори за проблеми. А аз не искам да решавам чужди проблеми. Искам спокойствие.
Елена се засмя тихо.
— Представих си как идваш на вилата ми — каза тя. — Оградата има нужда от боядисване, тревата е до кръста, септичната яма чака обслужване. Това влиза ли в „помощта“, или говорим само за шишчета и скара?
— Хората отиват на вила, за да си почиват — отвърна Георги. — Заедно.
— Точно това е проблемът — каза Елена. — Ти искаш да използваш това, което аз съм изградила, като фон за твоя комфорт. А в замяна какво предлагаш? Присъствие? Аз търся равен, но и щедър партньор.
— И как не съм ти равен? — попита той раздразнено.
— Не си равен по отношение — отвърна тя. — Започваш връзка с условия, сякаш правиш сделка. „Без вила не става“ звучи като старо правило за зестра. Но времената са други.
— Това е разумно! — настоя Георги. — И ти не би излязла с мъж без апартамент.
— Вярно. Но и няма да започна първа среща с въпрос дали има яхта, само защото обичам морето.
Елена кимна на сервитьора и се изправи.
— Благодаря ти за откровеността. Спести ми време. Но аз не съм твоят тип.
— Защо? — попита той искрено изненадан.
— Защото не искам мъж „за уикенда“, който смята, че сауната ми е билет за връзка. Искам човек, който казва: „Хайде да създадем нещо заедно.“
Той я гледаше объркано. Беше убеден, че предлага изгодно партньорство — без обвързване, без усилия.
— Глупаво е — промърмори той, когато тя плати своята част от сметката.
— Може би — усмихна се Елена. — Но поне вилата ми ще остане място за почивка, а не удобство в чужд график.
Качвайки се в колата си, тя помисли, че да имаш равен до себе си е важно. Но да превърнеш човека в допълнение към имотите му — това със сигурност не е любов.
