Имало едно време едно момиче от малко търговищко село, за което съдбата сякаш била решила всичко още в първия му ден.
То се родило без ръце и с тежки увреждания на краката. Близки и съседи дори съветвали майката да го остави да умре.
Но това дете не само оцеляло.
То се научило да чете и пише, да плете и бродира без ръце, да пътува по света, да говори чужди езици, да се среща с крале, президенти и папи и да превърне целия си живот в помощ за хора, изпаднали в беда.
Името му било Върбинка Димитрова от село Илийно, Търговищко – жена, която в различни краища на света наричали „Чудото на XX век“ и „дарената от Бог“.
Майка ѝ отказва да се откаже от нея
Върбинка се ражда в семейството на Димитър, кмет на Илийно, и акушерката Неда.
Новороденото момиче обаче се появява на бял свят с тежки увреждания – единият крак липсва до коляното, другият е без ходило, едната ръка е до лактите, а другата – до китката.
Съседки съветват Неда да не отглежда детето.
Тогава, според спомените, в съня на майката се появява образът на „Стария човек“, когото по-късно тя и дъщеря ѝ свързват с Бог.
Посланието е кратко: щом така ѝ е изпратено детето, така трябва да бъде.
На сутринта семейството приема съдбата си.
Момичето получава името Върбинка, защото се ражда навръх Връбница – празник, за който една от сестрите ѝ също предварително сънува, че майка им ще роди момиче.
Тя отказва да позволи на тялото си да определи живота ѝ
Още като дете Върбинка тръгва на училище.
Братята ѝ и баща ѝ я носят, а когато това не е възможно, тя се придвижва със специални приспособления. Конят Гривчо и кучето Султан също стават нейни верни помощници по пътя до училището.
По-късно самата Върбинка ще разказва, че двете животни я чакали след часовете и я отвеждали обратно вкъщи.
Липсата на ръце не я спира да се научи да чете и пише. Семейството ѝ изработва специални приспособления, с които тя постепенно става все по-самостоятелна.
В трето отделение идва ново изпитание.
Учителката поставя на децата задача да се научат да плетат и да работят с прежда. За Върбинка това изглежда невъзможно.
Но отново намира начин.
След поредния сън, в който според нейните спомени се появява „Старият човек“, баща ѝ изработва специална гривна с малък шиш. Така момичето започва да плете и бродира.
Това се оказва повратният момент в живота ѝ.
Писмото до цар Борис III променя съдбата ѝ
Върбинка завършва училище в Илийно, а след това продължава образованието си в Омуртаг.
Движи се трудно, понякога на колене, но не се отказва.
През 1936 г. намира смелост да напише писмо до цар Борис III и царица Йоана Савойска. Моли за помощ, за да продължи образованието си и да бъде полезна на други хора с увреждания.
Молбата ѝ е уважена.
От Двореца ѝ отпускат 500 лева, а царят разпорежда столичен ортопед да изработи протези за краката ѝ. Те обаче се оказват изключително тежки – всяка тежи около 7 килограма.
Върбинка е поканена и на аудиенция в Двореца.
Там присъстващите са впечатлени не само от невероятните ѝ умения, но и от самостоятелността, характера и силната ѝ воля за живот.
Предлагат ѝ да продължи мисията си, като посещава училища и различни институции и показва на хората какво може да постигне човек въпреки тежката си съдба.
Получава и двегодишна безплатна железопътна карта.
Така започва пътят на Върбинка като мисионер на надеждата.
От България към света
Постепенно историята на необикновеното момиче излиза извън границите на България.
Дори от Холивуд проявяват интерес към нея и изпращат предложение да бъде заснет филм за живота ѝ. Филмът обаче така и не е реализиран.
През 1938 г. Върбинка открива адреса на своя по-голям брат Христо, когото не е виждала от години.
Той живее в Близкия изток. Първоначално е в Турция, след това заминава за Ливан, където работи като строител и дори участва в цирка на Лазар Добрич, изпълнявайки силови номера.
Върбинка се присъединява към него в Бейрут.
Там започва да демонстрира своите умения, да показва ръкоделията си и да помага на хора в нужда. По-късно отваря малко магазинче за изделията си.
И тук се появява една от най-силните черти на характера ѝ – тя не използва успеха си само за себе си.
Със спечеленото купува нови протези, а останалите средства дарява на болници и нуждаещи се.
Върбинка говори 13 езика и среща генерал Дьо Гол
Животът ѝ постепенно се превръща в истинско пътуване между държави и култури.
Върбинка преминава през Ливан, Сирия и Египет. Според запазените спомени тя научава множество езици и в края на живота си говори 13 езика.
Среща се и с генерал Шарл дьо Гол.
Въпреки тежкото си увреждане тя лично му сервира кафе – един от многото епизоди от живота ѝ, които показват колко далеч е стигнала от малкото българско село.
.jpg)
Войната я изпраща в лагер, но отново оцелява
Втората световна война заварва Върбинка и Христо в Ливан.
Двамата попадат в концлагер.
Според разказа спасението идва благодарение на намесата на Швейцарския червен кръст. Именно тогава се появява и документът, който променя официалната ѝ възраст с цели седем години.
Това „подмладяване“ се оказва решаващо – Върбинка успява да напусне лагера като малолетна, нуждаеща се от закрила.
След това братът и сестрата се установяват в Дамаск, а по-късно получават сирийско и швейцарско гражданство.
От Йерусалим до Калкута
Следващите десетилетия са изпълнени с пътувания.
Върбинка и брат ѝ стигат до Индия, прекарват време във Витлеем и Йерусалим и посещават свети места.
Тя продължава да прави изложби и демонстрации, да показва гоблените, покривките и бродериите си и да събира средства за хора в нужда.
В работата си включва и мотиви от българските шевици.
Бродира гербове на различни държави и ги подарява на техните държавни ръководители. Сред хората, с които историята ѝ я среща, са политически лидери, кралски особи и духовни водачи.
През 1949 г. Върбинка е поканена в Аман за голямо изложение и получава награда от кралицата на Йордания.
И отново прави това, което се превръща в нейна запазена марка – дарява парите за болни и нуждаещи се.
През 50-те години тя е световна знаменитост
Днес подобна история звучи почти невероятно, но през 50-те години Върбинка Димитрова вече е истинска звезда.
Приемите ѝ са организирани с почести, посрещат я с автомобили и червени килими, а демонстрациите ѝ привличат огромна публика.
За мнозина тя не е просто жена с изключителни умения.
Тя се превръща в символ на вярата, милосърдието и човешката воля.
Наричат я „Чудото на XX век“.
Върбинка е сред малцината, които получават възможност да бъдат приети във Ватикана от двама папи.
През 1957 г. тя бродира герба на Ватикана и го подарява на папа Пий XII.
Две години по-късно се среща с папа Йоан XXIII – Анжело Ронкали, известен и с връзката си с България. Двамата разговарят на български.
Българката, която светът познава, но родината почти забравя
През 1958 г. Върбинка и брат ѝ Христо се установяват в швейцарското село Бетлах.
Една година по-късно се връщат в България след 21-годишна раздяла с родината.
Тогава майка им Неда успява да види отново и първородния си син, и най-малкото си дете.
Христо умира през 1979 г. след травми от катастрофа.
Върбинка продължава да посещава България и през 80-те години. Тя и нейният асистент Паул Крафт често идват у нас и обичат да прекарват време в Поморие.
Но малцина вече разпознават жената, която някога е била посрещана като знаменитост в различни части на света.
Архивът, който едва не е изгубен завинаги
Малко след началото на новия век започва обратният път на спомените на Върбинка към родния ѝ край.
През 2007 г. варненецът Слави Василев, който живее в Швейцария, пристига в Илийно с два кожени куфара и един сандък.
В тях са ръкоделията на Върбинка – гоблени, бродерии, плетива и копия на гербове.
По-късно, през 2017 г., той предава на Регионалния музей в Търговище още седем големи сини чувала.
В тях се намира огромен архив – снимки, документи, вестникарски изрезки, плакати, албуми, рекламни материали и лични спомени.
Именно този архив позволява историята на Върбинка да бъде събрана и разказана отново.
Последното ѝ желание
Върбинка оставя желание нейните ръкоделия и архив да останат в родното ѝ село.
Другата ѝ мечта е в Илийно да има църква.
Църква вече има, но днес сградата има сериозна нужда от ремонт.
На историята на Върбинка Димитрова посвещава години работа докторът по Нова история Тоня Любенова от Регионалния исторически музей в Търговище.
Тя приема събирането и съхраняването на наследството на Върбинка като лична мисия.
Така се стига до изложбата „Изпратена от Бог“, посветена на необикновения живот на българката.
Върбинка Димитрова умира на 93 години
Последните години от живота ѝ са по-тихи.
Върбинка Димитрова умира на 24 октомври 2010 г. в Бетлах, Швейцария.
Тя е на 93 години.
След смъртта ѝ част от архива ѝ е изхвърлена, но благодарение на Слави Василев ценните материали успяват да се върнат към България.
Днес историята ѝ остава като едно от онези невероятни човешки свидетелства, които трудно могат да бъдат измислени.
Момичето, за което някога са смятали, че няма шанс да живее, превръща живота си в доказателство, че физическите ограничения не винаги могат да победят човешката воля.
„Бог съществува. Бог дава и Бог взема.“
В края на живота си Върбинка записва собствената си философия в бележник.
Тя се описва като щастлива и усмихната жена, която сама се грижи за себе си, сама си прави прическата и продължава да бродира.
След това оставя думите, които най-добре обобщават целия ѝ живот:
„Бог съществува. Бог дава и Бог взема.“
От едно малко село в Търговищко до дворци, Ватикана, Близкия изток и Швейцария – животът на Върбинка Димитрова е история за воля, вяра и милосърдие.
История, която светът някога е познавал като историята на „Чудото на XX век“, а България днес тепърва преоткрива.
