Преди пет години се разведох спокойно и постепенно свикнах с подредения си ергенски живот. Самотата не ме плашеше, но напоследък започнах да усещам, че връщането в празен апартамент вечер носи повече тъга, отколкото спокойствие.
На 56 години съм, в добро здраве и с желание да живея активно.
Още в първите дни попаднах на профил, който ми вдъхна надежда:
„Татяна, 56 г., вдовица, търся почтен мъж за сериозна връзка.“
Снимката ѝ показваше приятна жена с добри очи и без излишна показност. Започнахме да си пишем. Още от самото начало бях откровен – не търся дълга виртуална кореспонденция, а реална връзка и съвместен живот. Тя се съгласи и насрочихме среща в центъра на града.
Идеалното начало
Първата ни среща премина чудесно. Разхождахме се дълго, времето беше прекрасно. Тя разказваше за работата си и за внуците, а аз слушах с интерес. Хареса ми спокойствието ѝ – не говореше безспирно, имаше мярка.
Поканих я в кафе и, както смятам за редно, платих сметката. Убеден съм, че когато мъжът кани, той поема разходите.
Така започнаха нашите „конфетно-букетни“ два месеца. Всяка седмица организирах културни вечери – театър, концерти, изложби, разходки извън града, следвани от ресторант. Не съм стиснат човек, но ако трябва да пресметна вложените средства, сумата никак не е малка.
Тя често ме хвалеше:
„Гриша, с теб е толкова интересно. Истински джентълмен си.“
Признавам – това ме ласкаеше.
Първите сигнали
Сега, когато поглеждам назад, разбирам, че знаците са били налице.
Първо – тя нито веднъж не ме покани у дома си. Все имаше оправдания: „Не е подредено“, „Внучката е при мен“, „Уморена съм, хайде в кафе“. Приех го като притеснение.
Второ – отношението ѝ към възрастта беше противоречиво. Когато ставаше дума за пътувания, ресторанти и развлечения – беше енергична и ентусиазирана. Но при най-малкия опит за физическа близост се превръщаше в строга моралистка.
Веднъж в киното леко поставих ръка върху коляното ѝ. Тя веднага я отмести:
„Не сме ученици“, каза хладно.
Отдадох го на възпитание и уважих границата ѝ, но вътрешното напрежение започна да расте.
Разговори за болести и „достойна старост“
Често по време на вечеря тя подробно описваше здравословните си неразположения – кръвно, холестерол, болки в гърба. Съчувствах ѝ и дори предложих да я заведа при добър специалист.
Но когато споменах, че ходя на басейн два пъти седмично, тя реагира с неодобрение:
„В нашата възраст трябва да си почиваш, а не да се натоварваш.“
Аз обаче не искам да „доживявам“ – искам да живея.
Моментът на истината
След два месеца реших, че е време за откровен разговор. Вечеряхме в грузински ресторант, атмосферата беше приятна. След това в колата ѝ предложих спокойно:
„Таня, да отидем у нас? Ще пием чай, ще поговорим.“
Тя се напрегна мигновено.
„Какво намекваш?“
Обясних ѝ директно: харесвам я, свободни сме, логично е да искаме по-близки отношения.
Отговорът ѝ ме изуми. Тя започна дълга лекция за възрастта, приличието и „духовната връзка“:
„Това е за младите. На нашите години е смешно и срамно. Представяш ли си как изглеждаме без дрехи? Порядъчните жени гледат внуци, не се занимават с такива неща.“
Стоях и не вярвах на ушите си. Оказа се, че физическата близост на 56 години е нещо неприлично.
Не издържах и ѝ казах открито:
„Два месеца приемаше покани, подаръци, внимание. А когато стане дума за естествено развитие на връзката, аз изведнъж съм ‘животно’?“
Тя излезе от колата ядосана и хлопна вратата.
Кой е прав?
Изтрих номера ѝ и профила си от сайта. Нужно ми е време да преглътна разочарованието.
Не търся лекомисленост. Ценя духовните разговори, културата, спокойствието. Но съм жив мъж с нормални желания. Не вярвам, че на 56 години човек трябва да се отказва от физическа близост, защото обществото така „очаква“.
Затова си задавам въпроса:
Наистина ли предложението за интимност след два месеца ухажване е обида за „порядъчната“ жена? Или просто има хора, които търсят удобство и внимание, без намерение за пълноценна връзка?
Може би истината е проста – когато ценностите не съвпадат, няма смисъл да се губи време. Дори и на 56.
