В рамките на подкаста „Ако ние мълчим, те са сами“, който е част от кампанията „ Не си сам, имаш приятели“, Йелена Триван разговаря с жени от Босна и Херцеговина, пострадали от домашно насилие. Техните истории показват колко често насилието е скрито, но и как силата и упоритостта на жертвите са ключови за излизане от порочния кръг.
Една от събеседничките, жена с висше образование, стабилна работа и уреден жилищен проблем, сподели историята си за три години живот в насилие.
Съпругът насилник беше образован, трезвеник, без проблеми с алкохола или наркотиците. „Ако го срещнете на улицата, ще ви се стори като свестен човек, някой, когото уважавате, за когото никога не бихте предположили, че е побойник. Срещнах го и реших, че той ще бъде мой съпруг и баща на детето ми“, спомня си тя.
Първият признак на психологическо насилие се появи, когато по време на бременността съпругът започва да претърсва телефона ѝ, изисквайки обяснения за всеки мъжки контакт. „Бях убедена, че не става въпрос за физическо насилие, но след това осъзнах, че съм жертва на психологическо насилие.“
Контролът и изолацията постепенно я правят зависима, въпреки че е независима жена. „Първото омаловажаване, убеждаването ми, че не мога да живея без него, заплахите да вземе попечителството над детето ми, стъпка по стъпка, докато не повярвах, че наистина не мога да живея без него.“
Физическото насилие ескалира през годините. Една от най-жестоките сцени се случва, когато тя е ранена на улицата: Съпругът ѝ чупи носа ѝ, оставяйки я кървяща и сама, докато минувачи не спират да помогнат. „Обадих се на брат му, който ме закара в спешното отделение. Когато се опитах да съобщя за насилието в полицията, ме изпратиха от един участък в друг. Инспекторът обаче в крайна сметка взе показанията ми, но след сигнала съпругът ми отвлече детето от колата ми. Едва тогава осъзнах, че боят е започнал и че трябва да събера сили.“
Детето ѝ, макар и малко, е развило спомен за насилие, а контактът с баща му е регулиран, но често проблематичен поради агресивния му характер. „Трябваше да започна нов процес за намаляване на контактите заради безопасността на детето. Трябваше да го защитя, като същевременно запазя истината, която ще кажа, когато порасне.“
Той описва и емоционалните механизми на насилника: „В някои моменти беше перфектен, отдаден на семейството, даваше фалшиво чувство за сигурност. Но всеки такъв момент беше част от цикъл на контрол и садизъм, където синините и болката стават част от ежедневието и се научаваш да търпиш, да оцеляваш.“
Силата ѝ се раждаше постепенно, с подкрепата на приятели, но и вътрешната решителност да се бори за себе си и детето. „Решението да избягам беше взето през януари 2020 г. Трябваше да защитя себе си и дъщеря си.
И тя успява. Борбата ѝ все още продължава, но както казва тя, днес има свой собствен мир. Тази изповед ясно показва колко сложно е насилието, колко е трудно да се разпознаят ранните признаци и колко е важно обществото и институциите да реагират активно. Всяка жена, преживяла подобна история, има силата да вдъхнови другите, но и нуждата светът да разбере, че насилието не е въпрос на класа, образование или материален статус, а опасна реалност, която може да се случи на всеки.
