Въпреки че вътрешният ѝ глас не ѝ подсказваше, че става дума за друга жена, нещо не ѝ даваше мира. Една сутрин, докато стоеше до прозореца, тя видя Иван да тръгва за работа, но в колата му се качи младо, привлекателно момиче от тяхната улица.
Мария и Иван са женени повече от трийсет години.
Мария се запита: „Кого вози той?“ Не ѝ беше ясно, защото Иван никога не беше возил някого, дори често казваше: „Всеки си има път – защо да се меся?“ Следващите дни сцената се повтаряше. Иван спираше пред къща номер 12, а същото момиче отново се качваше в колата му. „Два дни подред — това вече не е случайност“, помисли си Мария, усещайки как подозрението ѝ нараства. Когато го попита: „Иване, ти сутрин ли возиш някого?“, той видимо се смути и несигурно отвърна, че това е нова съседка, чиято кола е в ремонт. Мария веднага забеляза треперенето в гласа му и уклончивия поглед. Знаеше, че лъже.
Няколко дни по-късно тя реши да го проследи. Видя го да влиза в кафене с младата жена, където дълго си говориха. После той се върна сам. Оттогава Мария не можеше да се успокои. Докато преглеждаше стари документи на Иван, попадна на писмо отпреди 28 години. То било от жена на име Марина:
„Иване, не мога да чакам повече. Скоро ще родя. Ако не искаш да признаеш бебето, просто ми кажи – ще си тръгна и никога повече няма да ни видиш.“
„Когато го прочетох, сякаш земята се изплъзна изпод краката ми. Препрочитах го отново и отново“, спомня си Мария. С треперещи ръце тя извади останалите документи – акт за раждане, дата на раждане, име на детето. В графата за баща беше записано: Иван Димитров, майка – Марина Алексиева. Детето – момиче на име Кристина.
Тогава всичко се нареди в ума ѝ. Мария седна, шокирана и безмълвна. Иван има 28-годишна дъщеря. И тя е новата им съседка. Защо го е криел толкова дълго?
По-късно стана ясно – той тайно е помагал на дъщеря си.
Когато Мария му показа писмото и документите, Иван призна:
„Беше преди брака ни. Не знаех, че Марина е бременна, докато не роди. Не можех да я изоставя, но и не исках да те загубя. Разбрахме се да ѝ помагам тайно.“
След това добави, че Марина е починала преди шест месеца. Тогава Кристина му се обадила и поискала помощ – била без работа и без дом.
„Намерих ѝ работа в офиса на един познат и ѝ наех апартамент наблизо, докато се оправи“, обяснил Иван.
Въпреки че беше дълбоко наранена, Мария взела решение:
„Стига тайни. Ще я доведеш у дома и ще ме представиш официално.“
На следващия ден Иван го направил. Когато Кристина се качи в колата и видя непознатата жена до баща си, замръзна.
„Това е съпругата ми, Мария“, каза Иван.
Първоначално разговорът беше напрегнат, но постепенно се отприщиха теми за детството на Кристина, училището ѝ, болестта на майка ѝ. Мария слушаше и усещаше, че момичето не е имало лесен живот. Тя почувства желание да ѝ помогне, да ѝ даде дом и подкрепа, и предложи Кристина да се премести при тях.
В крайна сметка Мария призна:
„Най-много ме нарани това, че не ми каза истината преди почти 30 години. Но разбирам – тогава бяхме млади, влюбени, градяхме семейство. Въпреки мълчанието му, той не ме е измамил. Просто така е било писано.“
