Тръгнах на среща с Николай с доста спокойно настроение: профилът му в сайта за запознанства изглеждаше обещаващ – 32-годишен, IT специалист, „обича да пътува, слуша джаз и обожава котки“. В съобщенията ни той изглеждаше добре възпитан, макар и малко сдържан – аз бях предимно тази, която поемаше инициативата, но предположих, че това е типична срамежливост за технически човек.
Николай не беше сам. До него, сякаш заемайки цялото пространство на малката маса, седеше жена на около шестдесет години, чието изражение заплашваше да смаже волята за живот. Косата ѝ, напръскана до степен на брониран купол, и костюмът ѝ, ушит по поръчка, с цвят на „мокър асфалт“, веднага показваха, че тази вечер няма да е лесна.
Първият ми импулс беше да се обърна и да си тръгна — да се престоря, че съм объркала входа, адреса, квартала или може би дори континента. Но любопитството беше по-силно, а и професионалният ми навик да попадам в странни ситуации изигра роля. Съвзех се, поех си дълбоко въздух и най-накрая се приближих до масата.
— Ето я — обяви високо жената, без да даде възможност на Николай да ме поздрави. Тя ме погледна със същия поглед, с който експертите гледат съмнителен предмет, преди да го отворят.
— Седнете. Закъснявате с две минути. Точността е учтивостта на кралиците, макар че очевидно не е за всеки. В нашето семейство ценим времето на другите хора.
Николай се усмихна виновно, прибра глава в раменете си и зарови лице в менюто, сякаш с надеждата да изчезне сред редиците с ястия.
— Мама просто реши да поседи с нас — промърмори той, без да вдига поглед. — Просто се оказа наблизо…
— Не бях „наблизо“, Николай — прекъсна го тя рязко, почуквайки с пръсти, украсени с масивни пръстени, по масата. — И не лъжи, не ти отива. Дойдох специално. Знаеш много добре, че нямаш абсолютно никакъв вкус за жени. Винаги избираш грешните. Някой трябва да оцени стоката, преди отново да си хабиш парите и нервите.
Тя ме нарече „стока“.
В този момент учтивото момиче в мен, това, което от детството ми бяха учили да уважава по-възрастните, да бъде търпеливо и да мълчи, напълно изчезна. Но вместо да вдигам скандал или да си тръгна, таейки негодуванието си в себе си, реших: щом това е интервю, нека бъде по всички правила. Само аз щях да задавам въпросите и сама щях да определя условията.
Спокойно свалих палтото си, небрежно го окачих на облегалката на един стол, оправих блузата си и, гледайки право в студените, оценяващи очи на „мама“ – нека се казва Тамара Петрова – с учтива, но хищническа усмивка казах:
— Харесва ми подходът ви. Аз също съм практичен човек и предпочитам суровия реализъм. В днешно време времето е най-ценният ресурс. Тъй като решихме да пропуснем флиртовете, взаимните въздишки и романтичните илюзии и да преминем директно към делови разговор за евентуално съжителство и формиране на ново семейство, аз от своя страна имам няколко основни въпроса – както към кандидата, така и към неговия официален представител.
Демонстративно извадих от чантата си тефтер и химикалка. Беше чист театър, но ефектът беше безупречен: лицата и на двамата се свъсиха. Николай буквално замръзна, а Тамара Петрова загуби способността си да говори за няколко секунди.
Финансова независимост и жилище
Разбрах отлично: трябваше да започна от най-уязвимата точка, от основата. Мамините синчета – а Николай беше точно такъв, класически, почти учебникарски пример – обичат да прикриват ежедневната и финансова си несъстоятелност със спорове за „семейни традиции“ и „особена близост с родителите“.
— И така, Николай — започнах със сух, почти счетоводен тон, напълно игнорирайки немощния му опит да повика сервитьор. — Тамара Петрова съвсем правилно повдигна темата за разходите и рисковете. Нека веднага изясним всичко това, за да няма неприятни изненади в бъдеще. На чия територия живееш в момента?
— Ами… ние живеем в голям тристаен апартамент в центъра… — започна той несигурно.
— Това апартаментът на майка ти ли е? — прекъснах го аз, като си направих бележка в тефтера и я подчертах с удебелен ред.
— Това е нашият семеен апартамент! — възмути се Тамара Петрова, явно усещайки как контролът ѝ над ситуацията се изплъзва.
— Разбирам. Значи, юридически имотът е на твое име, Тамара Петрова, а Николай няма собственост. Да продължим. Николай, колко плащаш за комунални услуги, хранителни стоки, препарати за почистване? Или даваш цялата си заплата на майка си, а тя после ти дава джобни и пари за път?
Николай се изчерви толкова много, че започна да се слива с бордо-червената тапицерия на дивана.
— Аз… аз помагам вкъщи… Мама знае по-добре как да управлява бюджета…
— Значи нямаш никаква финансова независимост — заключих аз достатъчно силно, за да ме чуят и съседните маси. — Тамара Петрова, осъзнаваш ли, че ако се оженим, планирам или Николай веднага да се премести при мен, или да наемем собствено жилище? Всички пари ще отиват за нашето семейство. Готова ли си да загубиш своя хранител — или по-точно „удобния си съквартирант“, който плаща за всяка твоя прищявка?
Тамара Петрова буквално се задави с въздух. Лицето ѝ се покри с червени петна.
— Никой няма да ходи никъде! Това са глупости! Николай има слаб панкреас, гастрит, има нужда от специална диета, която само аз знам как да приготвя! Никоя съпруга няма да прави задушени кюфтета в пет сутринта!
Здравето и уменията за самостоятелен живот бяха почти подарък. „Слабият панкреас“ е любимо средство за държане на порасналите синове на къса каишка.
— Чудесно, тогава да преминем към медицинския раздел — казах аз, обръщайки страницата със сериозно изражение. — Тъй като си тук като основен „специалист“, нека веднага да разгледаме целия списък. Хронични заболявания? Наследствени рискове? Психосоматика? Алкохолна зависимост в семейството? Проблеми с психичното здраве?
Хората на съседните маси вече слушаха открито. Момичето с лаптопа спря да пише, двойката до прозореца забрави за десерта, а сервитьорът замръзна с бележника си.
— Как смееш! — изсъска Тамара Петрова. — Ние сме интелигентно семейство!
— За съжаление, интелигентността не предпазва от простатит и комплекси — прекъснах я студено. — Николай, сега един въпрос към теб. Сам ли си записваш час при лекар онлайн? Помниш ли имената на лекарствата си? Или майка ти влиза с теб в кабинета и обяснява къде те боли? Знаеш ли как се използва пералня? Можеш ли да различиш програма за памук от синтетика? Знаеш ли къде се слага омекотител?
Един възрастен, физически здрав мъж се превръщаше пред очите ми в уплашен ученик. Не изпитвах съжаление, само раздразнение от загубеното време.
— Той може всичко! — изкрещя майката. — Просто не му трябва, докато аз съм тук! Аз съм майка! А работата на една съпруга е да се грижи за мъжа си, а не да го разпитва!
— Разбирам — кимнах аз. — Значи не търсиш съпруга, а заместник. Описанието на „длъжността“ е ясно. Отговорности: диетично готвене, чистене, пране, емоционална подкрепа за Николай и редовно изслушване на оплакванията ти. А какво се предлага в замяна? Отпуск? Бонуси? Или просто правото да се наричаш свекърва и да контролираш всичко?
По това време Тамара Петрова вече трескаво си събираше чантата, но аз имах още един въпрос.
— И накрая — най-деликатният. Тамара Петрова, предвид близостта ви със сина ви, ще присъствате ли и в спалнята? Или ще се ограничите до сутрешни анализи на шумоизолацията?
Николай скочи и събори стола си. Трясъкът накара цялото кафене да се обърне.
— Това е твърде много! Ти си луда!
— Луда ли съм? — засмях се аз искрено. — Николай, доведе майка си на първата ни среща. Позволи ѝ да ме нарече „стока“. Мълча, докато две жени обсъждаха здравето ти и бельото ти.
Тамара Петрова, почервеняла от ярост, вече дърпаше сина си към изхода, сипейки обиди.
— Махай се оттук! Груба жено!
Те изчезнаха от кафенето за секунди. Чаят остана недокоснат, парата се издигаше от чашите. Сервитьорът прибра приборите и каза с искрено уважение:
— За сметка на заведението, госпожо. Беше по-добро от всеки филм. Ако бях на ваше място, щях да поискам и обезщетение за морални щети.
