Анна и Георги се бяха оженили само преди шест месеца и решиха временно да се нанесат в апартамента на майка му, за да спестят от наем. Почти веднага Анна забеляза нещо странно: свекърва ѝ обичаше да повтаря фразата „Не се меся в семейството ви, вие си имате свой собствен живот“.
Един ден, излизайки от банята, Анна се натъкна на смущаваща гледка. Мария седеше в хола, а телефонът на Анна, обърнат с екрана надолу, лежеше на масичката за кафе точно пред нея. Улавяйки погледа на снаха си, свекървата трепна и бързо придърпа чашата към себе си, сякаш пакетчето чай вътре беше обект на изключителния ѝ интерес.
– Анничке, защо се бавиш толкова? – провлечено попита тя с престорена нежност. – Гледам сериал и не мога да разбера кой е този нов герой. Между другото, прилича на втория ми съпруг.
Анна не отговори. Тя отлично помнеше, че беше оставила телефона си на съвсем друго място, но реши да не повдига въпроса веднага.
Няколко дни по-късно, когато отиде при майка си на чай, неочаквано чу:
– Само недей да казваш на Георги, но майка му вчера ми разказа дума по дума какво си писала на приятелката си. За това колко си уморена и как мечтаеш цяла седмица да не правиш нищо.
Анна онемя.
– Мамо, ти каза ли ѝ нещо?
– Какво говориш? – обиди се Лидия. – Нищо не съм ѝ казвала. Тя сама ми го разказа: „Анна си пише с приятелката си, проклина пералнята и се оплаква, че мъжът ѝ си разхвърля чорапите из целия апартамент.“ Помислих, че двете си споделяте.
Изводът беше очевиден: свекърва ѝ систематично четеше съобщенията ѝ. Не случайно и не между другото, а съвсем умишлено.
Същата вечер, когато Георги се прибра от работа, Анна не издържа:
– Георги, майка ти споделяла ли е с теб моите „тайни“ от телефона?
Той се замисли за миг.
– Ами… да, случвало се е. Каза, че криеш нещо от нея. Че всички постоянно са в телефоните си и така семействата се разпадат.
Анна се усмихна хладно.
– Ясно. Значи не съм си въобразявала.
Тя не искаше скандал. Вместо това реши да организира собствено представление – по свои правила.
Подготви се внимателно. На следващия ден остави чантата си на стола в спалнята, ципът беше леко отворен, сякаш случайно. Отгоре сложи спретнато сгънат лист хартия. На него ясно пишеше:
„Мария, ако четеш това, значи отново си ровила в личните ми вещи. Това е неприлично. Нека бъдем честни една с друга, вместо да бъркаш в чантите ми.“
За по-сигурно добави още един елемент – стар диктофон. Георги някога го използваше за запис на лекции, но отдавна беше забравен. Анна го включи и го пъхна в страничния джоб на чантата. Нека запише всички „случайности“.
И накрая – телефонът. В бележките си написа чернова на уж неизпратено съобщение до приятелка:
„Няма да повярваш, но Георги ми подари диамантен пръстен вчера! Каза, че е за търпението ми с непоносимата му майка. Толкова трогателно!“
Разбира се, такъв пръстен не съществуваше.
Същата вечер чантата с „пълнежа“ си стоеше тихо на стола, а телефонът беше на масата. Георги отиде до банята, Анна демонстративно се усамоти в кухнята с книга. Свекървата остана сама в хола.
Преди да си легне, Анна прибра нещата си, заключи се в спалнята и включи диктофона.
– Диамантен пръстен… – прозвуча саркастичният глас на Мария. – За търпението с „непоносимата майка“. Е, ще видим кой е непоносим…
– Да видим какво има тук… портфейл… бележка… – пауза. – Умно момиче… да ми даде урок… А, значи така…
Анна изключи записа точно когато Георги влезе в стаята.
– Георги, майка ти рови в чантата ми – каза тя спокойно и пусна диктофона.
Той слушаше мълчаливо познатия глас, който коментираше чужди вещи и измисления пръстен. Накрая само промърмори:
– Толкова за „Не се меся“.
Анна въздъхна.
– Нямам нищо против майка ти. Против съм това, че се преструва на тактична, а всъщност рови в личните ми вещи.
– Разбирам.
– Нека просто ѝ покажем, че знаем. Без истерия.
Поводът се появи още на следващата сутрин. На закуска Мария седна срещу снаха си. Георги се опита да пошегува, но майка му изглеждаше напрегната и хвърляше укорителни погледи към Анна.
– Анничке – започна тя с престорена загриженост, – младите днес са толкова потайни. Криете всичко, пазите си телефоните. Аз никога не съм крила нищо от майка си.
Анна мълчаливо извади диктофона от джоба на халата си и го сложи на масата.
– Мария, искаш ли да чуеш как не криеш нищо?
– Какво е това?! – попита свекървата разтревожено.
Анна пусна записа. Познатият глас изпълни кухнята:
– Диамантен пръстен… за търпението с тази непоносима майка…
Георги стисна устни, а лицето на майка му пламна.
– Ти… ти си ме записвала?! – възмути се тя.
– Не. Вие сами се записахте – отвърна спокойно Анна. – Аз не съм ви молила да ровите в чантата ми.
– Това е отвратително! – избухна Мария. – Просто исках да се уверя, че си добре!
– В чантата ми? – уточни Анна. – А в телефона ми?
– Мамо, не можеш да правиш така – намеси се Георги. – Това са лични неща.
– Значи жена ти е по-важна от майка ти?! – избухна тя.
– Въпросът не е в това. Просто не бива да надничаш.
Анна добави сухо:
– Между другото, пръстенът беше измислица.
Свекървата премигна.
– Значи е било шега?
– По-скоро тест – поправи я Анна. – И не го издържахте.
Настъпи тежка тишина. Накрая Мария въздъхна.
– Добре. Може би прекалих. Просто се тревожа.
Анна се усмихна.
– Ако има нещо, ще ви кажем сами.
Оттогава телефонът престана да привлича чужди ръце, а чантата на Анна стоеше спокойно там, където я оставяше. Мария често повтаряше: „Не пипам нищо, не ме интересува“, но винаги хвърляше подозрителен поглед към диктофона на рафта.
Анна беше доволна. Понякога, за да поставиш граници, е нужно не скандал, а въображение.
