Вътрешната тревожност понякога говори по-силно от разума. В моя случай тя буквално крещеше „Спаси се!“, докато възпитанието и наивната ми вяра в доброто шепнеха: „Не драматизирай, човекът просто е в труден период.“ Два месеца живях с това раздвоение, оправдавах очевидното и се опитвах да не виждам модел, който с всеки изминал ден ставаше все по-ясен.
Свикнали сме да слушаме клишета за „материалните жени“.
Запознанството ни с Антон започна като сцена от добре режисиран филм. Срещнах го на професионална конференция – елегантен костюм, премерени жестове, уверен глас и леко посребрени слепоочия, които му придаваха образ на човек с опит и положение. Говореше свободно за стартъпи, инвестиции и „енергията на успеха“. Аз, маркетолог с десетгодишен стаж, си помислих, че най-накрая срещам мъж, с когото сме на едно интелектуално и социално ниво.
Първата ни среща беше почти идеална – уютно кафене, интелигентен разговор и той плати сметката без колебание. По-късно щях да осъзная, че това е било изключение, а не правило.
Още втората среща донесе първия тревожен сигнал. Кино, пуканки, смях – и внезапно познатото потупване по джобовете. „Портфейлът ми е в колата, а телефонът ми е изключен. Можеш ли да платиш? Ще ти преведа парите веднага.“ Платих. Колата така и не се появи, той си хвана такси, а дългът… просто се изпари. Аз мълчах, защото ми беше неудобно да напомням за „дреболии“.
Третата среща затвърди схемата. Ресторант, приятна вечеря, сметката пристига, а Антон се взира тревожно в телефона си. „Приложението забило. Плати ти, ще преведа след малко.“ Преводът дойде след три дни и след внимателно, почти извинително напомняне от моя страна, което по някакъв странен начин ме накара да се чувствам виновна, че изобщо си търся парите.
След това сценарият започна да се повтаря до досада. В супермаркета – скъпи продукти, а на касата познатата въздишка: картата била в друго яке. На бензиностанцията – боляло го коляното, не можел да слезе от колата. Всеки път плащах аз. Сумите не бяха огромни, но бяха постоянни, а усещането, че ме използват, растеше с всяка следваща „дребна услуга“.
Антон продължаваше да говори за бъдещи милиони, за къща в Испания и за проекти, които „само чакат правилния момент“. Междувременно преводите понякога закъсняваха, понякога изобщо не идваха. Фразата „Плати ти, ще преведа“ се превърна в негова запазена марка.
Не ставаше дума за алчност от моя страна. Обичам да черпя, да подарявам, да бъда щедра с хората, които ценя. Но тук нямаше баланс. Той виждаше, че имам стабилни доходи, добра работа, хубава кола и стилни дрехи. Вероятно беше решил, че е уцелил джакпота – жена, която не задава неудобни въпроси и винаги вади картата си навреме.
Кулминацията дойде на рождения ми ден. Антон се появи с празни ръце и без капка смущение обясни, че ми бил поръчал невероятно колие, но доставката се бавела. Разбира се, колие така и не се появи. За сметка на това, той отново „забрави“ портфейла си в бара.
Тогава реших, че това трябва да приключи, но не тихо и безследно. Исках поне веднъж той да усети онова неприятно стягане в стомаха, което аз усещах толкова пъти. Организирах „последната вечеря“.
Избрах скъп ресторант в центъра – бели покривки, жива музика, меню с цени, които не оставят място за недоразумения. Поканих го уж, за да го „мотивирам“ за поредния му проект. Той се зарадва искрено и си поръча телешка пържола, сякаш всичко му се полагаше по право.
Аз пък си поръчах всичко, което исках – стриди, карпачо, омар, хубаво вино. Когато сметката пристигна, започнах демонстративно да ровя в чантата си и въздъхнах: портфейлът бил в другата чанта, а телефонът – с изтощена батерия. Помолих го да плати и обещах да преведа парите „веднага щом се прибера“.
Паниката в очите му беше безценна. Маската на уверения мъж се разпадна за секунди. Започна да мънка за лимити, блокирани карти и технически проблеми. За първи път нямаше готово решение. И точно тогава, като по чудо, банковото му приложение проработи. Картата се намери. Парите също.
Той плати – блед, ядосан и унизен. Аз станах, пожелах му лека вечер и си тръгнах. Блокирах го навсякъде и, разбира се, не изпратих никакъв превод. Балансът отдавна беше изравнен.
След това започнаха съобщения от фалшиви профили, обвинения, дълги тиради за измама и несправедливост. Четях ги и се усмихвах. Този път посланието беше разбрано.
Омарът беше отличен. Но чувството на освобождение – то беше истинският десерт.
