Когато някой каже: „Пенсията е свобода“, винаги искам да уточня – от какво точно? От заплата, от стабилност, от ежедневна заетост или може би от онзи съпруг, с когото си прекарала по-голямата част от живота си и сега дори не си сигурна дали го познаваш?
Аз съм на шестдесет и две години. Пенсионер съм.
От детството ни учеха да бъдем търпеливи, мили, старателни. Да помагаме, да прощаваме, да не се оплакваме. А после седиш сам в кухнята вечер, с чаша силно сварен чай за втори път, и си мислиш: от кого имаш нужда сега?
Детството ми не миришеше на пайове - миришеше на нужда
Израснах не в романтичната бедност на книгите, а в истинска бедност. Само картофи за вечеря, миризма на мокри валенки и чорапи над печката. Четиримата се бяхме сгушили в една стая на тристаен апартамент. Нямаше уединение. Имаше опашка за тоалетната. Единственото място за мечтаене беше под одеялото.
Бях най-малката. Всичко ми даваха по-големите: обувки, рокли, училищни пособия. Докато връстниците ми слушаха музика на касетофони, аз продавах краставички на пазара - от стара детска количка. Същата, в която някога ме возеха.
Баща ми работеше на строителна площадка, майка ми продаваше слънчогледови семки на гарата. Никакво предприемачество - само оцеляване. Никакви истерии, но и никакви илюзии.
Избрах съпруга си не заради книжната любов, а заради реалния живот.
Бях на двайсет и пет. Той беше там. Надежден, с ръце, не пиеше - и това беше достатъчно.
Сватбата беше скромна: рокля беше взета наем, прическа от съседка, пръстените бяха дадени от родителите. Нямаше банкет, нямаше цветя, нямаше музика. Всичко беше обикновено, всичко беше просто.
После се появи син. После дъщеря. Живеехме в мъничък едностаен апартамент от баба му. Бебешко креватче между масата и дивана, гардероб в кухнята. Аз работех като учител, той като монтажник. Заплатите бяха нелепи. Понякога можехме да си позволим сладкиш в кафене. Нов диван беше почти събитието на годината.
Когато децата започнаха да искат модни неща, ние се опитвахме - поне дънки, поне маратонки. Но по-често просто обяснявахме, че „всичко това не е важно“. Не заради алчност - заради невъзможност.
На петдесет най-накрая си поехме дъх - и тогава изневиделица
Прехвърлих се в частно училище, взех допълнителни ученици, съпругът ми започна да печели повече. Взехме ипотека, разширихме се до тристаен апартамент. Оженихме децата си. И едва сега започнахме да вярваме, че сега можем да се отпуснем малко.
И тогава - неочаквано наследство.
Оказа се, че дядо му имал бизнес, пари и недвижими имоти. Всичко отишло при съпруга ѝ. За една седмица той станал богат човек.
В началото бяхме щастливи. Направихме планове: ремонти, пътувания, нещо за децата, малко за себе си. Дори си помислих - дали най-накрая ни се е усмихнал късметът?
Но се оказва, че късметът не носи щастие на всеки.
Парите не развращават хората - те просто показват кой си всъщност
Съпругът ми инвестира в бизнеса на приятел. Проектът беше неясен, на ръба. Казах, че не си струва. А той каза: „Това са моите средства.“ За първи път от тридесет години чух думата „развод“ от него.
Не го вярвах. Как е възможно това? Тридесет години заедно. Бедност, болести, заеми, ремонти, празници без подаръци. А сега, когато имам всичко, вече съм излишна?
Той стана дистанциран. Мълчалив. Отиде в столицата по работа. Чаках. Вярвах, че ще се осъзнае. Но той не се върна.
Аз си тръгнах. А той остана. И не беше оставен сам.
Върнах се в първия апартамент. Дадох го на наематели с надеждата, че може би ще се замисли. Но не.
Няколко месеца по-късно го видяха с младо момиче. Много младо.
Подадох молба за развод. Той не се съпротивляваше. Дори не се опита да говори.
Той ми остави апартамента. „Великолепен жест.“ Всичко останало запази за себе си.
Ето как приключиха моите тридесет години брак.
Сега съм пенсионер. А той е в новите си кръгове. Съдбата е уредила всичко.
Не сме се виждали от три години. Той е в столицата, аз съм в тих апартамент с цветя, книги и растящи сметки. Понякога синът ми се обажда. Наскоро каза: баща му е в болницата. Сам. Помоли да го посетя.
Аз отказах.
Мислех, че съвестта ми ще ме заболи. Но не ме заболя. Той сам направи своя избор. Отказа това, което можех да му дам. А сега е твърде късно.
Изводът е прост: в напреднала възраст трябва да бъдеш собствената си опора.
На пощенските картички семейството е светлина и топлина. Но в живота всичко е различно. Децата си тръгват, съпрузите си тръгват, приятелите се разпадат. Ти оставаш. И спомените ти. И пенсията ти.
Ако не си изградил здрава основа в себе си, никой няма да я изгради вместо теб.
Какво мислите? Трябва ли да разчитате на близките си в напреднала възраст? Или трябва да се подготвите от самото начало подкрепата ви да бъде само във вас? Споделете мнението си. Вашият опит може да е важен за някой, който сега е на същия кръстопът.
