Животът на Клер Уеб се променя напълно, когато на едва 32 години чува диагнозата, която никоя майка не иска да чуе. Тя е диагностицирана с изключително агресивен рак на гърдата в четвърти стадий, а лекарите ѝ съобщават, че заболяването се е разпространило и към белите дробове.
Прогнозата е тежка – специалистите ѝ дават още около три години живот и ѝ казват, че вероятността да види сина си Теди да започва училище е малка.
Всичко започва с една случайна травма
Клер, която е майка на едно дете, забелязва промяна след случаен удар в гърдите по време на игра със своя двегодишен син в детски център.
След удара се появяват подуване и твърдо образувание.
Новината напълно разтърсва младата майка.
Подготвя се за живот без нея
Убедена, че времето ѝ е ограничено, Клер започва да се подготвя за бъдещето на сина си без нейното присъствие.
Тя започва да води дневник, съставя завещание, планира собственото си погребение и пише писма до Теди за бъдещите му рождени дни и важни моменти от живота му.
Това са послания, които той трябва да прочете, когато тя вече няма да бъде до него.
Неочакван обрат след лечението
След започване на химиотерапията обаче се случва нещо, което дори лекарите определят като изключителен резултат.
Само след три курса изследванията вече не показват наличие на рак. Медиците описват състоянието ѝ като „без доказателства за заболяване“ (NED – No Evidence of Disease) – най-добрият възможен отговор при пациенти с рак в четвърти стадий.
Благодарение на силния отговор към терапията Клер по-късно успява да се подложи и на мастектомия, въпреки че в началото операцията не е била считана за възможна.
Днес тя продължава да получава имунотерапия на всеки три седмици и е определяна от лекарите като пациент с изключително добър отговор към лечението.
Моментът, който никога не е очаквала
Клер споделя, че физически се чувства по-добре от всякога, макар че продължава редовно да посещава медицински прегледи.
Един от най-емоционалните моменти в живота ѝ идва, когато през септември изпраща сина си в първи клас – ден, който някога е смятала, че никога няма да види.
„Когато получих диагнозата, всяка вечер пишех на сина си картички за рождения ден и писма, които да отвори в важни моменти от живота си, защото бях сигурна, че няма да бъда до него. Досега успях да изхвърля две от тези писма, защото бях там и преживях тези моменти заедно с него“, разказва Клер.
Историята ѝ се превръща в пример за силата на надеждата и за непредвидимите обрати, които понякога могат да настъпят дори при най-тежките диагнози.
