Навън валеше сняг на едри снежинки, покривайки сивите софийски блокове с кокетни бели шапки. Но в кухнята на Мария атмосферата се нажежаваше много по-бързо от фурната, в която бавно се печеше патицата с ябълки.
– Мария, наистина ли така се реже лук? – провлече свекърва ѝ Дора Стоянова с глас, от който човек неволно се свиваше. – Трябва да е по-фино, много по-фино. И отдавна съм казвала на Пламен: салатата „Оливие“ задължително трябва да е с настъргана ябълка, прави я по-свежа.
Свекървата – едра жена с висока прическа, щедро лакирана, стоеше в средата на кухнята като главнокомандващ на палубата на превзет кораб. Беше пристигнала три часа преди останалите гости, за да „помогне“, което в нейното разбиране означаваше непрекъснато да критикува и да преправя всичко.
– Дора Стоянова – Мария си пое дълбоко дъх, стараейки се да говори спокойно. – В моето семейство правим салата „Оливие“ без ябълки. И Пламен я харесва така. Моля ви, оставете салатата на мира.
Свекървата стисна устни недоволно.
– Разбира се. „Сега ти си господарката“ – изсъска тя. – А майката, която е отгледала сина си, дори не може да каже и дума. Между другото, наистина ли ще сложиш тази покривка? Твърде е семпла. Имам ленена, бродирана, трябваше да я донесеш…
– Лен е, Дора. Италиански – отговори кратко Мария.
В този момент от коридора се чу трясък и детски плач. Бяха пристигнали зълвата Ани, съпругът ѝ Борис и двете им деца.
Мария излезе да ги посрещне и усети как се напряга. И двамата племенници – петгодишният Иван и тригодишната Лилия – бяха зачервени и очевидно хремави.
– Ани, болни ли са? – попита тихо Мария, докато помагаше на децата да се съблекат.
Ани, жена с постоянно раздразнено изражение, махна с ръка:
– Айде стига, нищо им няма. Остатъчна кашлица. В детската градина всички са така. Няма да си седим вкъщи по Нова година заради няколко хреми. – Тя подаде на Мария кутия евтин сок. – Сложи го на масата, децата не ядат нищо друго.
Малко след това в апартамента буквално влетя леля Люба – далечна роднина на свекървата. Пълничка жена с лурексова рокля заяви още от вратата:
– Ох, колко ти е тясно в коридора! И ремонтът, виждам, не е от скоро. Вече не лепят такива тапети.
Вечерта започна напрегнато, сякаш въздухът беше нарязан с нож. Пламен, съпругът на Мария, отчаяно се опитваше да изглади положението – тичаше между кухнята и хола, наливаше шампанско, шегуваше се, но погледът му издаваше вина. Видя как Мария стисна челюсти, когато Иван, кашляйки силно, кихна право върху платото със студени меса.
– Няма за какво да се тревожиш! – заяви високо Дора Стоянова, забелязвайки погледа на Мария. – Алкохолът убива микробите, а ние ще го пием с водка!
Обичайното шоу се разигра около масата. Свекървата шумно разказваше колко са я ценели на предишната ѝ работа, какъв гений бил внукът ѝ, докато размазваше хайвер по дивана, и колко труден бил животът на пенсионерите днес.
– Като стана дума за празника – Дора Стоянова почука с вилицата си по чашата. – Време е за подаръци! Ще започна аз.
Тя извади голяма чанта с победоносен вид.
– Това е за вас, деца, за дома.
Мария разопакова пакета. Вътре имаше два комплекта синтетично спално бельо – хлъзгаво, наелектризиращо се, с крещящи алени макове на черен фон. Етикет с цена, небрежно залепен върху найлона, гласеше „23.90 лв.“.
– Благодаря ти, мамо – каза напрегнато Пламен.
– А това е специално за теб, Мария – свекървата подаде малка кутийка.
Вътре имаше крем за лице от евтина серия, от онези, които често се подаряват към покупка. На тубата беше залепен стикер: „Елитна серия. 5.48 лв“.
– Благодаря ви, Дора Стоянова – каза тихо Мария и остави крема настрана. Знаеше, че срокът му на годност изтича след месец – беше виждала същия на промоция.
– Сега сме ние – Пламен леко побутна жена си.
Мария извади внимателно опакована кутия. Подготвяше този подарък почти месец – четеше отзиви, съветваше се с лекар. Дора Стоянова отдавна се оплакваше от болки във врата и лош сън. Вътре имаше професионална ортопедична възглавница с мемори пяна, сребърни йони и специална опора за шийния отдел – скъп, качествен подарък, купен с истинска грижа.
– За здравето ви е – усмихна се Мария. – За да ви боли по-малко вратът и кръвното да не се вдига рязко сутрин.
Свекървата разкъса опаковката, видя снежнобялата възглавница – и в стаята настъпи тишина.
– Това ли е всичко? – гласът ѝ трепереше от възмущение. – Възглавница?
Ани, все още дъвчеща тарталетка, се изсмя:
– Ами… честно казано, Мария, малко е старомодно. Мама още няма сто години.
– Това не е обикновена възглавница – започна Мария, усещайки буца в гърлото си. – Анатомична е. Самата вие се оплаквахте от шийните прешлени. Главата стои в правилна позиция, подобрява се кръвообращението, изчезват главоболията. Това е един от най-добрите модели…
– Възглавница! – прекъсна я рязко свекървата, а по лицето ѝ избиха червени петна. – Снахата на Валентина Петрова ѝ подари златна гривна! Зетят на Люба ѝ плати санаториум! А аз какво? Парче дунапрен? Да не съм инвалид?
– Струва петнадесет хиляди… – изпусна Мария и веднага разбра, че е казала повече, отколкото трябва.
– А, значи ми броиш парите?! – изкрещя Дора Стоянова. – Пламен, чуваш ли? Жена ти смята колко е похарчила за мен! Цял живот съм ти дала! Не съм спала нощем! А ти ми даваш дунапрен!
– Мамо, това наистина е хубав подарък… – започна несигурно Пламен.
– Млъкни! – изръмжа Борис, вече почерпен. – Унижи майка си! Сериозно, Мария, можеше просто да ѝ дадеш пари. Ние се задушаваме от кредити, а ти хвърляш пари за възглавници.
– Ето я днешната младеж – включи се леля Люба. – Никакво уважение.
Мария седеше с наведена глава. Горещи, унизителни сълзи капеха върху покривката. Спомни си как се отказа от нова рокля заради тази възглавница, как търка подовете до блясък, как избираше патицата.
И тогава Иван шумно издуха носа си в ръба на покривката.
– Айде, не драматизирай! – махна Ани. – Детето се избърса, измий го, няма да се разпадне!
В този момент нещо щракна. Но не в Мария.
Столът изскърца. Пламен се изправи. Лицето му беше бледо, но очите му горяха. Той взе крема от масата.
– Стига – каза тихо, но така, че всички замлъкнаха.
– Какво значи стига?! – започна Дора Стоянова.
– Казах стига! – Пламен удари с длан по масата. – Твърде дълго мълчах. Ти прекрачи всички граници.
– Този крем го получи безплатно към шампоан. Видях промоцията. А спалното бельо е от евтин магазин. А сега унижаваш жена ми?
Той се обърна към сестра си и зет си:
– Вие дойдохте в нашия дом. Доведохте болни деца. Ядете, пиете и си позволявате да обиждате Мария?
Той сложи ръка на рамото ѝ.
– Мария се отказа от бонуса си, за да купи тази възглавница, защото я е грижа за теб. Очакваше злато? А ти какво си ни дала освен упреци?
– Тръгваме! – изкрещя Ани. – Тук ни мразят!
– Махайте се – каза спокойно Пламен. – И си вземете подаръците.
– Лошо ми е! – извика свекървата. – Получавам пристъп!
– Апаратът е на рафта, хапчетата също. Да извикам ли линейка? – попита хладно Пламен. – Или представлението свърши?
Десет минути по-късно апартаментът потъна в тишина. Вратата се затръшна.
Мария гледаше изстиналата патица. Пламен седна до нея и хвана ръцете ѝ.
– Прости ми. Трябваше да го направя по-рано.
– Патицата изстина – прошепна тя през сълзи.
– Ще я стоплим – усмихна се той. – И знаеш ли… никога не съм харесвал „Оливие“ с ябълки.
Мария се засмя. Вече не беше слугиня. Беше господарка – на дома и на живота си.
Новата година щеше да дойде тиха. Само тяхна.
