Милена почти не беше спала два дни. Командировката се проточи, преговорите бяха тежки и изтощителни, а мислите ѝ непрекъснато се връщаха към дома.
– Не се тревожи, тук съм. Всичко е под контрол.
Милена му вярваше. За петнадесет години брак Георги никога не я беше разочаровал – надежден, уравновесен, малко сдържан. Такъв винаги е бил и точно това ѝ даваше усещане за сигурност.
Влакът пристигна на гарата рано сутринта. Сивата сграда миришеше на прясно кафе и студен метал. Милена мислено начерта маршрута си: такси, болница, отделение. Бързаше и в първия момент реши, че умората си играе с възприятията ѝ.
От другата страна на перона тя видя Георги.
Стоеше с гръб към нея, с тъмното си яке и пътната чанта, която обикновено носеше при пътувания. Сърцето ѝ заби учестено – странно, при положение че трябваше да е при майка си. Милена вече беше направила крачка напред, готова да го извика.
И тогава забеляза, че не е сам.
До него стоеше жена – млада, прекалено близо. Тя държеше ръкава му и тихо му говореше нещо, а той се усмихна. Не обичайната, сдържана усмивка, която показваше пред познати, а мека, топла, почти домашна. Същата усмивка, която някога беше запазена само за Милена.
Всичко около нея сякаш замръзна. Шумът на гарата изчезна, хората се размиха. Остана само тази сцена – като лошо изиграна пиеса, в която тя се беше озовала случайно.
Милена не се приближи. Не извика. Не направи сцена. Просто стоеше и гледаше как съпругът ѝ прегръща жената за сбогом, поема малкия ѝ куфар и я целува по слепоочието.
Тогава Георги се обърна и погледите им се срещнаха.
Той мигновено пребледня. Усмивката се стопи, лицето му се изкриви от смущение. Пристъпи към нея, отвори уста… но не изрече нищо.
– Каза, че си при майка си – произнесе Милена спокойно. Собственият ѝ глас я изненада с хладното си равнодушие.
– Милена… ще ти обясня всичко – промълви той след миг.
Тя кимна.
– Разбира се. Само не тук.
Седнаха в празната чакалня. Жената остана на перона – Милена дори не я погледна. Всички въпроси се сляха в един-единствен: от колко време?
Георги говореше дълго и накъсано. За самотата. За умората. За това как „просто се е случило“. За това, че майка му наистина е била в болницата, но тази сутрин е дошла медицинска сестра да я нагледа. За това, че не искал да тревожи Милена „точно сега“.
Тя слушаше мълчаливо – без сълзи и без гняв. Нещо в нея тихо си дойде на мястото.
– Знаеш ли – каза тя, когато той спря да говори, – най-лошото не е, че има друга жена. Най-лошото е, че избра да лъжеш точно в момента, когато аз ти вярвах най-много.
Той протегна ръка към нея, но тя леко се отдръпна.
Час по-късно Милена вече беше в болницата. Свекърва ѝ спеше. Тя седеше до леглото и осъзна, че не изпитва нито гняв, нито болка, а странно облекчение. Сякаш самият живот я беше откъснал от илюзията ѝ – внезапно, на гарата, без предупреждение.
Месец по-късно Милена се изнесе. Тихо, без скандали и обяснения. Георги пишеше, звънеше, молеше за среща и разговор. Тя отговаряше рядко и кратко.
Понякога съдбата не крещи и не предупреждава. Тя просто те поставя на правилното място в точния момент и ти показва истината. А след това изборът остава твой.
Милена се справи.
