Лилия винаги е смятала Асен за човек, на когото може да разчита. Десет години брак, двама сина, споделена ипотека – всичко изглеждаше като стабилна конструкция, непробиваема.
Но през втората седмица нещо в нея неприятно се разклати. В началото беше дребно нещо – вечерните обаждания станаха по-редки, което той обясни с „лош сигнал“. После в социалните мрежи един от колегите му публикува снимка от същия санаториум – дълга маса, смях, хора, а на заден план ръката на Асен, положена върху рамото на жена. Лилия увеличи изображението докрай. Рамото принадлежеше на млада жена в червена рокля. Беше я виждала веднъж на фирмено парти – Катя, сети се тя.
Първоначално се опита да прогони мислите си: умора, въображение, напрежение. Но на следващия ден Асен написа сухо: „Всичко е наред, не се тревожи.“ Без обичайните мили думи, без нищо излишно. След това изчезна за два дни.
В петък вечер Лилия стегна малка чанта, каза на майка си, че отива у приятелка, помоли я да погледа децата и тръгна. Пет часа шофиране до късно през нощта, стар плейлист от първото им пътуване до морето и мисли, от които не можеше да избяга.
Санаториумът я посрещна с мразовита утрин, аромат на борови иглички и дим от котелното. Лилия паркира и се отправи към главната сграда. Сънената администраторка я погледна изненадано.
— Кого търсите?
— Съпруга ми. Асен Соколов, стая двеста и дванадесет.
Жената прелисти регистъра.
— Да, тук е. Още е рано, процедурите започват по-късно. Можете да изчакате във фоайето.
— Ще се кача — отвърна спокойно Лилия.
Вторият етаж беше празен и миришеше на боя и дезинфектант. Вратата на стаята беше леко открехната. Лилия влезе тихо.
Полумрак. Асен спеше сам на леглото. Тя вече щеше да въздъхне с облекчение, но погледът ѝ се спря на втората възглавница – смачкана, сякаш някой току-що беше лежал върху нея. На стола висеше дамско кашмирено палто.
В банята съмненията се превърнаха в сигурност: дамски шампоан, крем, четка за зъби до неговата и червена рокля, закачена на кука.
Лилия излезе, без да го събуди, и слезе в трапезарията. Закуската тъкмо започваше. Катя седеше до прозореца – поддържана, но уморена, с чиния палачинки и празна чаша.
Лилия се насочи право към нея.
— Добро утро, Екатерина.
Катя пребледня.
— Лилия?.. Какво правиш тук?
— Дойдох да видя съпруга си. Явно е прекарал много приятна почивка.
— Мога да обясня…
— Няма нужда — каза тихо Лилия. — Вече разбрах всичко.
Тя се върна в стаята. Асен се беше събудил и седеше объркан на леглото.
— Лилия? Какво правиш тук?
Той направи крачка към нея, но тя се отдръпна.
— Вратата беше отворена. Палтото беше красиво. Ваниловият шампоан също.
— Не е това, което си мислиш…
— А какво си мисля? — гласът ѝ беше равен. — Че ме лъжеш? Или че санаториумът е станал място за романтични авантюри?
Той наведе глава.
— Беше грешка. Разговори, самота, вино… Не го планирах.
— Не си планирал да споделяш стая с нея?
Той мълчеше.
Лилия отиде до прозореца и дръпна завесите. Слънцето блестеше в снега.
— Най-болезненото е, че ти повярвах. Мислех, че просто си уморен от ежедневието, а ти си намери по-удобно бягство.
— Съжалявам. Това не означава нищо.
— Нищо? — повтори тя. — Десет години и „нищо“.
На вратата се почука. Катя стоеше с чантата си.
— Тръгвам си. Съжалявам. Не исках да…
— Вече се е случило — отвърна спокойно Лилия. — Въпросът е какво ще стане оттук нататък.
Катя си тръгна. Малко по-късно таксито потегли.
Асен стоеше настрани, без да смее да я докосне.
— Нека поговорим. Ще оправя всичко. Обичам те.
— Ако ме обичаше, щеше да ми кажеш истината навреме — каза Лилия. — И щеше да спреш.
— Страхувах се да не те загубя.
— Загуби ме в момента, в който я докосна — прошепна тя.
По-късно Лилия мълчаливо събра нещата му.
— Да се прибираме. При децата. После ще решим.
Той кимна.
Пътуваха в тишина. Когато подминаха табелата на санаториума, Асен каза:
— Мислех, че всичко ще си остане същото.
— А аз мислех, че всичко е било истинско — отвърна Лилия.
Вкъщи децата се втурнаха към баща си. Лилия ги погледна и усети стягане в гърдите.
Вечерта каза:
— Не знам дали мога да простя. Но заради децата ще опитам да продължа напред. Засега сме заедно.
— Кълна се, че няма да се повтори — побърза да каже той.
Мина месец. Асен стана внимателен и грижовен, помагаше повече и носеше цветя. Катя напусна работа — Лилия разбра случайно. Но и самата тя се беше променила: фитнес, срещи с приятели, пет килограма по-малко и нова увереност.
Един ден той я прегърна.
— Благодаря ти, че ми даде шанс.
— Това не е само твоят шанс — отвърна тя. — Това е нашият. И моят.
Лилия знаеше, че пукнатината остава. Понякога семействата не се разпадат заради изневярата, а заради мълчанието след нея. Те избраха да говорят — честно и болезнено.
И може би точно това им даде възможност бавно, стъпка по стъпка, да започнат отново да изграждат доверие.
