— А сос има ли? Нещо по-люто?
Галина стоеше до скарата и разглеждаше шишовете така, сякаш пред нея има нещо напълно негодно за ядене. В ръцете ѝ — неизменната голяма бежова чанта със златиста закопчалка.
Празно.
Нито бутилка вода, нито салфетки, нито дори връзка магданоз. Абсолютно нищо. И така — вече пета година.
Ние със Стефан купихме вилата през 2018 година. Скромна, но наша: на четирийсет минути от града, два декара двор, малка къща с веранда. Аз засадих малини, Стефан направи беседка, а Анастасия, дъщеря ни, тогава още студентка, боядиса оградата. Беше уютно и спокойно.
А през 2021 година майка му разбра, че имаме и скара.
Оттам започна всичко.
Първият път дойде през май. Стефан ми се обади сутринта: „Мама ще дойде, ще я взема“. Не възразих — все пак свекърва. За двадесет и пет години брак съм виждала какво ли не, но да поканиш на барбекю — нищо особено.
Още сутринта отидох на пазар. Купих два килограма свински врат, мариновах го с лук, лимон и подправки. Нарязах зеленчуци — домати, краставици, чушки. Направих салата, изпекох питка, взех сирене, хляб, вода, лимонада за Анастасия.
Галина пристигна към два. Слезе от колата и огледа двора с онзи оценяващ поглед.
— Малините ти са болни. Листата са завити. Трябваше да ги напръскаш. Аз ти казвах.
Не беше казвала. Но замълчах.
Седнахме на масата. Подредих всичко. Тя взе парче месо, подуши го, опита и го остави.
— Безвкусно. Няма сол, няма пипер. Сос има ли? Нещо люто?
Имах обикновен кетчуп.
— Има кетчуп.
— Това не е сос. Това е нищо. Трябваше да направиш аджика.
Погледнах чантата ѝ. Същата. Затворена. Празна.
— Следващия път си донеси сос. Какъвто обичаш.
Тя ме изгледа над очилата:
— Таня, ти си домакиня. Щом каниш — трябва да си подготвена.
Стефан мълчеше. Винаги мълчеше пред майка си.
Галина изяде салатата, взе си три домата „за вечерта“ и си тръгна. Аз останах да чистя — съдове, шишове, боклук.
Денят струваше пари и часове труд.
„Добре — помислих си. — Един път не е показател.“
Но това беше само началото.
До юли беше идвала четири пъти. Всеки път — един и същ сценарий: аз пазарувам, готвя, подреждам.
И тя — с празна чанта.
Нито веднъж — нищо. Дори започнах да броя. Резултатът винаги беше нула.
Петия път дойде с две приятелки. Без предупреждение.
Стефан ми каза час по-рано. Аз имах месо за трима. Дойдоха петима.
Наложи се да вадя от фризера, да режа още зеленчуци, да искам буркани от съседката.
Приятелките ѝ бяха мили — донесоха торта. А Галина — отново нищо.
Когато поднесох месото, тя каза:
— Пак е безвкусно. Момичета, не ѝ обръщайте внимание — тя така готви.
Настъпи неловко мълчание.
Аз стоях до скарата, с изгорена китка.
— Галина, а ти какво донесе?
Тишина.
— Какво?
— Питам какво донесе. Петима сме. Какво имаш в чантата?
Тя се ядоса:
— Ще ми държиш сметка пред хора?
— Просто питам. Пет пъти идваш с празни ръце.
Стефан се намеси:
— Таня, стига.
Но вече беше късно.
След като си тръгнаха, аз отново чистих сама.
Вечерта сметнах: Около 400 лева за пет посещения.
И нито стотинка от нея.
Стефан каза:
— Обидила си я.
— Попитах какво е донесла.
Той замълча.
Тогава за първи път си помислих — ами ако спра да търпя?
Следващото лято тя пак дойде. С племенница. Племенницата донесе череши.
Галина — пак нищо.
И отново започна:
— Месото не е хубаво, маринатата не става…
Тогава реших — ще говоря с цифри.
— Пет години идваш. По шест–осем пъти на лято. Другите носят по нещо- Ти- нищо.
Тя стана:
— Сметка ли ми правиш?
— Не. Просто казвам факт.
— Аз съм майка на мъжа ти!
— А аз съм тази, която плаща и готви.
Тя си тръгна.
След седмица каза, че пак ще дойде.
Аз се подготвих.
Но не купих месо.
Купих патладжани. Много патладжани.
Тя ги мразеше.
Подредих масата: рулца, салати, печени, кьопоолу — всичко от патладжан. Нито едно парче месо. Скарата — студена.
Стефан пребледня:
— Къде е месото?
— Няма.
— Мама идва!
— Знам.
Тя пристигна. Видя масата.
— Това какво е?
— Обяд.
— А къде е скарата?
— Няма.
Тя пребледня.
— Таня, подиграваш ли се?
— Не. Просто този път готвя това, което имам.
— Ти знаеш, че не ям това!
— А аз пет години готвя, плащам и слушам, че нищо не става.
Тишина.
— Искаш месо? Донеси си го.
Тя хвана чантата и си тръгна.
Стефан я последва.
Останах сама. Масата беше подредена красиво. Патладжаните още пушеха.
Опитах едно рулце.
Беше вкусно.
И за първи път от пет години… нямаше обида. Нямаше яд.
Само тишина.
Вечерта Анастасия дойде, видя масата и се засмя:
— Мамо, сериозно ли? Само патладжани?
— Да.
— А баба?
— Тръгна си.
Стефан се върна късно.
— Тя плака — каза.
— Знам.
— Защо го направи?
— Защото се уморих.
Сега е тихо. Тя не идва. Звъни само на него.
В двора растат нови лехи. Патладжани и тиквички.
И понякога си мисля…
Дали не беше по-лесно просто да не я каня?
Или беше правилно най-накрая да види какво е — да дойдеш с празни ръце и да получиш не това, което очакваш?
