Живях сам цяла година. И знаеш ли, дори свикнах с тази нова версия на себе си, дори се сприятелих с нея, каза ми приятелят ми.
- Бях сигурна, че се справям добре и сама.
Защо ѝ е било нужно да се регистрира в сайт за запознанства, ако според нея всичко е наред така, както е, все още не разбирам. Може би е искала разнообразие или игра. Във всеки случай, преживяването беше повече от ярко.
Неговият външен вид
Те се запознаха в уебсайт за хора „над 45 години“, където обещаваха да помогнат да намерят „сродна душа за спокоен и премерен живот“. Игор разказваше за вилата си, за риболова, за любовта си към дървото и за това как да прави неща с ръцете си. „Имам ръцете си“, каза той с достойнство, но скромно. За моята приятелка, която се беше наситила на обещания и празни думи от бившия си съпруг, тази простота и практичност изглеждаха олицетворение на надеждността.
След месец разходки в паркове и срещи по кафенета, тя реши да го покани у дома. Каза по телефона:
- Игор, ела на гости за уикенда. Хайде да вечеряме, да си поговорим.
Той се съгласи веднага. И в събота следобед домофонът звънна. Тя отвори вратата - очакваше да види мъж с цветя или торта. Но видя Игор... и три огромни карирани чанти на гърба му. Същите, каквито се използваха за пренасяне на багаж през деветдесетте.
— Здравей, Ани — каза той с дълбок глас, влизайки вътре. — Можеш ли да ми помогнеш да ги внеса? Тежки са. Взех само най-необходимото.
Тя замръзна, потресена от гръм. „Най-необходимото“ за няколко дни посещение? Ужасни образи проблеснаха в съзнанието ѝ. Дали просто се нанесе сега? Без предупреждение?
„Игор... защо... толкова много неща?“, попита тя, докато влачеха чантите в тесния ѝ коридор. Апартаментът мигновено престана да бъде неин дом.
Две „условия“
Игор влезе в хола, огледа „творческата бъркотия“, седна на дивана и каза с тон, който не търпеше възражения:
„Анечка, седни. Трябва да поговорим сериозно.“
Сърцето ѝ се сви. Тя седна.
„Аз съм директен и сериозен човек“, каза той. „Харесвам те. Много. Виждам, че си пестелива и добра. Но не дойдох за уикенда. Дойдох да живея. Продадох едностайния апартамент, парите са в сметката. Реших да остана при теб за малко и да се опознаем. А после може би ще купим нещо заедно, нещо по-голямо.“
Тя мълчеше. Той продължи:
- Но за да се получи всичко, има две задължителни условия.
Първо: холът ти. Там е хаос. Да, хоби е, разбирам. Но холът трябва да е за релакс и гости. Не склад за буркани и платове. Ти си жена, Ани. Трябва да има ред. Цялото ти „изкуство“ - на балкона. И ще направим някои ремонти тук, аз ще организирам всичко.
Балконът. Студен, където през зимата температурата беше почти под нулата. Там той искаше да вложи боите и платовете ѝ, цялата ѝ душа.
— Второ. Приятелки. Ели, Свети… Твърде много са в живота ти. Тези твои вечери с бърборене и смях. Вече сме двойка. Имаме нужда от собствено пространство. Затова моминските партита са най-много веднъж месечно и не са у нас. Срещаме се в кафене. Домът е нашата крепост, тук няма място за непознати.
Той завърши с тон на благодетел. И тя усети как стените ѝ започват да се свиват, превръщайки се в клетка.
Фалшиво съгласие
Най-лошото, каза тя, беше, че почти се съгласи. Една година самота е дълго време. Неговата увереност, басът, „ръцете на място“, обещанието за ремонти - всичко това уцели слабите ѝ места. Ами ако това е този „нормален живот“?
— Добре, Игор — каза тя със странен глас.
Той се усмихна лъчезарно и започна да разопакова чанти, превземайки гардеробите ѝ. Тя отиде в кухнята и включи чайника.
Животът се промени. Тя скри боите си на балкона, спря да рисува, защото той пускаше телевизора на пълна сила. Лъжеше приятелите си, че си тръгва или е заета. Къщата стана стерилна, но празна. Игор се оказа педант: всяка чаша трябваше да стои по определен начин, всичко беше под негов контрол.
— Виждаш ли, Ани — каза той. — Съвсем различен поглед. Веднага се разбира, че се е появил мъж.
Но тя погледна и разбра: това не е нейният дом. Това е неговата територия.
Капещ кран
Три седмици по-късно кранът в кухнята започна да капе. Тя му каза.
„Дреболия“, той махна с ръка. „Ще го поправя този уикенд.“
Той прекара уикенда в риболов. Кранът продължи да капе. В понеделник тя му напомни:
- Ани, не започвай. Имам много работа. Казах ти, ще го направя.
В сряда капките се бяха превърнали в тънка струйка. Звукът я подлудяваше. И изведнъж тя чу всичко в този звук: фалшивостта на неговата надеждност, начина, по който свободата ѝ изчезваше капка по капка.
Тя се обади на „Съпруг за един час“. Четиридесет минути по-късно майсторът пристигна и за петнадесет минути и отстрани проблема. Апартаментът се изпълни с тишина. Истинска, нейната тишина.
Раздяла
Игор се върна вечерта. Видя сух кран.
- Оправи ли го? Защо извика майстор? Казах ти, аз ще го направя! Пропиля си парите.
Тя погледна право напред:
- Да, оправих го. И си помислих. Прав беше: домът е крепост. Но се оказва, че ти си главният непознат тук. Събирай си нещата. И трите чанти.
Той потегли мълчаливо, изсумтявайки раздразнено. В очите му имаше негодувание, никакво разкаяние. Как така? Изхвърляха го, „солидния“, с пари и ръце?
Когато вратата се затвори зад него, тя обиколи апартамента. Пространството отново стана нейно, изпълнено с въздух.
„Знаеш ли“, каза тя, „най-лошата самота е, когато си сам. А самата самота е лукс. И няма да я дам на никого другиго.“
