Бабата се грижеше за внука си, без да подозира, че зад вечерните заминавания на снаха ѝ се крие лъжа. Когато истината излезе наяве, тя трябваше да избира между съжалението и истинската защита на детето.
Конфликтите между свекърва и снаха не са рядкост - в нашия народ почти се смята за необичайно, когато между тях има взаимно уважение.
„Когато се роди внукът ми , сърцето ми се изпълни с радост, каквато не бях изпитвала отдавна. Това малко момченце донесе светлина в къщата. Синът ми, трудолюбив и честен човек, работеше в Германия, опитвайки се да осигури по-добър живот на семейството си. Не можеше да ги вземе веднага, защото чакаха документи и стабилно жилище.“
Снаха ми Милена остана с мен в къщата на село. Признавам си, бях щастлива, че не е сама и че съм там, за да помагам с бебето, да бъдем заедно. В началото всичко сякаш работеше както трябва. Споделях съвети, показвах ѝ как да къпе бебе, как да готви домашна храна. Дори пиехме кафе на двора, докато бебето спи.
Тя изглеждаше благодарна. Каза, че иска да допринесе, че не иска да разчита само на сина ми, че би искала да направи нещо, „дори да чисти апартаментите“, както тя каза. Уважих това желание. Не е лесно да си млада майка и въпреки това да искаш да печелиш, да допринасяш. Никога не съм ѝ пречила да ходи. Напротив, бях там, за да се грижа за бебето, докато тя „работи“.
Всичко беше лъжа, всичко се разпадна за миг
В началото ходеше от време на време. Каза, че има „няколко жени в спа центъра“, за които мие прозорци, чисти вили и други подобни. По-късно тези „почиствания“ станаха почти ежедневни и излизаха само след залез слънце. Бебето вече беше по пижама, спеше, а тя се гримираше пред огледалото. Лак за нокти, малко червило, парфюм - това ми беше странно, но не задавах веднага въпроси. Тя каза: „Ако направя добро впечатление, може би ще ми дадат още работа.“ Не исках да бъда ненадеждна. Тя беше млада, искаше да печели пари - в какво можех да се съмнявам?
Но истината, както винаги, си проправя път. Един следобед, докато купувах хляб и мляко от магазина, съседката ми Мира се приближи до мен. Тя ме погледна жално и попита:
-Това снаха ти ли е, която всяка вечер се вози в черна шкода с онзи тип от бара?
Погледнах я объркано.
„Какъв характер?“
„Онзи от кръчмата на Жорко, познаваш го... Разпознаваем, носи онази верижка на врата си и никога не сваля очилата си. Развежда млади жени по апартаменти, казват, че ги наема.“
Сякаш стомахът ми се преобърна. Усетих как ушите ми звънят. Всичко, което ми беше странно, изведнъж се изясни. Седнах на първото стъпало пред магазина, за да си поема дъх.
Изправяйки се безрезервно и без прошка
Същата вечер не затворих очи. Бебето спеше спокойно, а аз гледах тавана, събирайки сили да кажа това, което вече знам. Около десет и половина се появи Милена. Влезе лесно, „уморена“, както винаги казва, свали токчетата си и седна. Благодари ми, че се грижа за детето, и взе телефона от масата.
Никога няма да забравя този момент. Екранът ѝ остана светен, а на него - селфи от колата. На задната седалка, с грим, с мъж, видян в огледалото за обратно виждане. Същият, когото Мира спомена.
Погледнах я в очите и попитах тихо, но решително:
„Милена, къде ходиш всяка вечер?“
Тя започна да се измъква. Да се задавя с изречения, които все повече звучаха като оправдания. „Не разбираш, трудно е. Синът ти не може да ни издържа сам. Трябваше да помогна. Ходих само няколко пъти...“ Вече бях чула всичко в себе си - и никакви думи не можеха да ме убедят.
Погледнах я право в очите и казах:
„Имаш пет минути да си опаковаш багажа. Няма да видиш това дете отново, докато не се стегнеш.“
Краят без поглед назад, началото на мира
Милена плачеше, молеше ме да мисля, да не бъда жестока. Но нямах избор. Бях готова да простя много, но не и майка да използва детето си като алиби, докато води двоен живот.
Затворих вратата зад нея и буквално я заключих. Защитих внука си, дете, което дори не знае как да говори и което вече трябваше да стане свидетел на нещо мрачно и опасно.
Синът ми се върна от Германия след десет дни, когато му разказах какво се е случило. Не говореше много, ядеше и виждах, че е бил болен още преди това. Той просто каза:
„Знаех, че нещо не е наред... но нямах доказателства.“
Милена никога повече не се обажда. В началото се обади, за две години дойде три пъти да види детето. Много мислих дали е редно да се държа така, все пак тя го роди. Тя обаче ми показа с поведението си, че съм права. Сега той вече не се обажда, нито идва. Днес внукът ми е на две годинки. Расте, заобиколен от любов и сигурност. Проговаря първите си думи, смее се с цяло гърло и знае - без нито една дума - че е обичан. И най-важното: расте в истината.
А аз? Аз съм му баба и майка едновременно - и няма цена, която бих платила, за да го защитя.
