— Галя, имаш ли малко сол? Само щипка.
Кристина стоеше на прага ми в лек копринен халат, леко наклонила глава, и се усмихваше така, сякаш прави услуга с посещението си. Ноктите ѝ блестяха — пресен маникюр, розов със сребристи отблясъци.
Дадох ѝ сол — около половин чаша. Тя благодари, обеща да върне и си тръгна.
Това беше през октомври 2023. Кристина се беше нанесла в апартамента отсреща около месец по-рано. Беше на около тридесет и пет, разведена, работеше, както казваше, в рекламна агенция. Общителна, жизнена, скъп парфюм — след нея ароматът дълго се задържаше във входа.
Тогава си помислих: обикновена съседка. Случва се — свършила ѝ солта, не е болка за умиране. И аз някога тичах до леля Невена за дафинов лист.
Само че леля Невена на следващия ден имаше цял пакет дафинов лист. А Кристина — нищо.
След няколко дни пак се появи — този път за захар.
— Галче, дай една чаша захар, а? Утре ще купя и ще ти върна.
Дадох. Но обратно не получих нищо.
След седмица — три яйца. „За омлет. Сутринта се оказа, че са свършили. Магазинът още не е отворен.“
Въпреки че магазинът в блока ни работеше от седем сутринта, а тя дойде при мен в осем. Но не спорих. Дадох яйцата.
До ноември стана ясно: това не е случайност — това е навик. Два пъти седмично, понякога и по-често. Първо сол, захар, яйца. После се добавиха лук, олио, мая.
По образование съм счетоводител, почти тридесет години имам стаж. И навикът да отчитам всичко никъде не беше изчезнал. Всяка дреболия, всяка цифра.
През декември си заведох тетрадка. Най-обикновена, с квадратчета. На корицата написах: „Съседка Кристина — отчет“. И започнах да записвам.
„3 декември. Сол — 200 г.“
„7 декември. Яйца — 4 бр.“
„12 декември. Захар — 300 г.“
Виктор, мъжът ми, забеляза тетрадката върху хладилника.
— Галя, ти какво, счетоводство на съседката ли водиш?
— За себе си си записвам.
— Айде стига, дреболии са това. Сол, яйца — стотинки.
Не му отговорих. Той не броеше. А аз — броях.
До февруари 2024 вече имаше седемнайсет записа. Общата сума беше минала сто лева. Дреболия? Може би. Но за цялото това време Кристина нито веднъж — нито веднъж — не беше върнала дори пакет сол.
И всеки път едно и също: „Ще ти върна, Галче!“
През пролетта положението се влоши. Кристина започна да прекрачва границите.
През март поиска цял пакет масло — 250 грама. „Гости дойдоха, няма с какво да намажа сандвичите.“
Дадох. Записах.
През април — половин литър заквасена сметана. „За пай, вечерта ще ти я донеса.“ Не я донесе. Отново записах в тетрадката.
През май — вече цяла кутия яйца. Не три, не четири — 12.
— Свекървата идва, трябва да правя палачинки.
Тогава за първи път я спрях на прага и я погледнах в очите.
— Кристина, а за предишните неща кога ще върнеш?
Тя за секунда се смути, после наклони глава както обикновено и се засмя.
— Ох, Галя, какво ти става! Това са дреболии. Нали не ги броиш?
— Броя ги.
— Айде стига! Ние сме съседки. И аз ще помогна, ако трябва.
— С какво например?
— Ами… ще приема пратка, ще ти полея цветята…
Взе яйцата и си тръгна. Нито веднъж не ми е поливала цветята, нито е приемала пратки вместо мен — аз винаги съм си вкъщи.
Отворих тетрадката:
„18 май. Яйца — 12 бр.“
До юни сумата наближи 180. А ако се смяташе по реални цени — почти 200.
Но най-много ме дразнеше не сумата. А самият факт. Кристина можеше да си го позволи. Виждах я с ново яке, виждах торби от скъпи магазини, виждах куриери да ѝ носят пакети с дрехи, козметика, всякакви неща.
А маникюрът — на всеки две седмици нов. С рисунки, блясък, цветове...
А за яйца — при мен. За моите яйца, които купувах на промоция и пазех всяка кутия.
С Виктор живеехме с 2 хиляди на месец — моята пенсия и неговата заплата като охрана. Не гладувахме, но и не си позволявахме разточителство. В магазина — по списък, разходите — под контрол.
А тя идваше с перфектни нокти и питаше:
— Галче, да нямаш случайно…?
Спрях да давам мълчаливо. Започнах да напомням.
— Кристина, ти взе масло. Кога ще го върнеш?
— Разбира се, утре!
Но „утре“ не идваше. Нито след ден, нито след седмица. Затова пък тя пак идваше — за глава лук, за морков, за половин лимон.
Аз записвах. Колоните с числа растяха, тетрадката ставаше все по-дебела.
Виктор казваше: „Остави го, нервите са по-важни.“ Но той не виждаше погледа ѝ — онази лека, снизходителна усмивка, сякаш аз не съм човек, а безплатен магазин до входа.
И в един момент всичко това се натрупа. Не яйцата, не маслото — нещо повече. Тогава се случи и онова, което преля чашата.
Връщах се от поликлиниката през ноември 2025-та, бавно се качвах по стълбите — асансьорът пак не работеше. На площадката между втория и третия етаж се засякох с Кристина. В ръцете си носеше четири тежки торби от супермаркет. Пълни до горе — от едната стърчеше скъп салам, от другата се подаваше пакет кралски скариди.
Видя ме, усмихна се сякаш нищо не е станало:
— О, Галя! Привет! Прибираш ли се? Слушай, свършиха ми яйцата, а забравих да купя. Ще ми дадеш ли една кутия?
Погледнах от торбите към лицето ѝ. Към скаридите. Към салама. Към ноктите ѝ — този път бяха черни със златни линии.
— Нали идваш от магазина — казах спокойно.
— Да.
— И яйца не си купила?
— Забравих! Представяш ли си? Напазарувах всичко и яйцата ми изхвърчаха от главата.
Гледах я в очите. Тя не отвърна поглед.
— Не — казах.
— Как така не?
— Няма да ти дам яйца.
Тя се изправи.
— Галя, какво ти става? Това е дреболия.
— Дреболия е, когато е веднъж. А ти за две години си изнесла от мен продукти за около 200 лева.
— Колко?!
— 200. Всичко съм записвала.
Тя се засмя, но вече с нотка на предизвикателство:
— Ти сериозно ли? Водиш отчет на съседка?
— Счетоводител съм. Навик.
— Ти не си добре.
Обърна се и си тръгна, тръшвайки вратата.
Влязох вкъщи спокойно. Свалих палтото, сложих чайника. Сърцето ми биеше равномерно.
Виктор надникна:
— Какво стана?
— Отказах на Кристина.
— За какво?
— За яйца. Носеше кралски скариди и поиска от мен кутия яйца.
Той се усмихна, но не каза нищо.
Три дни Кристина не се появи. На четвъртия позвъни.
— Галя, не се сърди за онзи път. Ядосах се. Слушай, нямаш ли два килограма брашно?
Два килограма.
В този момент нещо в мен щракна.
— Почакай — казах.
Взех тетрадката и се върнах.
Тя стоеше уверена, че ще изнеса брашното.
Отворих и започнах да чета:
— Трети декември. Сол, двеста грама. Седми декември — яйца, четири…
— Галя, какво правиш?
Не спрях.
— Дванайсети декември — захар, триста грама…
— Стига!
— Март — масло. Април — сметана…
— Галина, престани!
Вдигнах поглед.
— Общо за 2024 година — 118 лв. Плюс предишната година — още 90. За тази — 87. Общо —295. Кога ще ги върнеш?
Настана тишина.
— Ти си болна — каза тя. — Кой води отчет за сол?
— Този, от когото са взели 300 лв.
— Това са жълти стотинки!
— За теб — да. За нас — не.
Тя влезе и тръшна вратата.
Аз затворих тихо. Седнах и погледнах тетрадката. Дати, продукти, суми. Като отчет. Като присъда.
И изведнъж усетих облекчение. Не радост — облекчение. Сякаш три години носех тежест и най-накрая я свалих.
Виктор седна до мен.
— 300 лева?
— За три години.
Той подсвирна тихо.
— Натрупва се — казах.
Той стисна ръката ми.
Мина месец и половина. Кристина не поздравява. Оплаква се по телефона, че съм „ненормална“.
А наскоро една съседка ме спря:
— Галя, и при мен идваше. Аз след втория път спрях да отварям. А ти три години си търпяла?
— Три.
Може би така е трябвало — просто да не отварям.
Но аз вярвам в числата. И когато тя поиска два килограма брашно, исках да чуе не просто „не“, а защо.
Тетрадката още стои на рафта.
За всеки случай.
А тя вече не звъни.
И се питам — дребнава ли съм, или просто постъпих правилно?
