Защо Вселената продължава да ти дава това, което не искаш?
Представете си, че влизате в малко кафене в тих ден, когато около вас няма много хора. Въздухът е наситен с аромат на прясно изпечени кафени зърна, а в дъното звучи мека музика, която не разсейва, а създава усещане за уют и спокойствие.
Сервитьорът се приближава и с учтив тон ви пита какво желаете.
Вие поглеждате нагоре и отговаряте:
„Не искам черно кафе.“
Той кимва спокойно, търпеливо, сякаш има цялото време на света, и ви пита отново:
„Добре, а какво искате?“
Вие замръзвате за миг и повтаряте:
„Не искам черно кафе.“
В погледа му вече се появява леко объркване.
„Разбирам, че не искате черно кафе… но какво бихте желали?“
А вие отново отговаряте:
„Всъщност не искам черно кафе.“
В този момент сервитьорът не се ядосва.
Той не повишава тон.
Той просто се изгубва.
Защото как точно се очаква да ви обслужи, ако постоянно говорите единствено за това, което не искате?
Не е ли това начинът, по който много от нас общуват с живота и с Вселената?
Без дори да го осъзнаваме, често се държим така, сякаш Вселената е сервитьор, който трябва да ни „донесе“ нещо, а ние непрекъснато му повтаряме какво да не слага в чашата.
Прекарваме дните си, повтаряйки фрази като:
„Не искам да се проваля.“
„Не искам да ме предадат.“
„Не искам негативизъм.“
„Не искам болка.“
Казваме ги наум.
Шепнем ги в молитвите си.
Изричаме ги в разговори, сякаш се оправдаваме предварително.
Повтаряме ги в умора, страх и раздразнение, когато вече нямаме сили.
И подобно на онзи сервитьор, Вселената слуша търпеливо. Тя не прекъсва. Но се обърква.
Забелязвали ли сте, че много ясно знаем какво не искаме, но сме болезнено неясни относно това, което наистина искаме?
Животът не знае накъде да ви отведе, когато му показвате само посоките, от които бягате. Той вижда онова, върху което насочвате вниманието си отново и отново.
И тук идва парадоксът: дори когато казвате „не искам това“, фокусът ви все още е върху него.
За каквото мислите дълго, за каквото влагате емоция и енергия, животът започва постепенно да се изгражда около него. Вашата вътрешна честота, вашата сила и внимание отиват именно там.
Вселената не те игнорира – тя просто е объркана
Когато кажете: „Искам мир“, тялото ви реагира по съвсем различен начин, отколкото когато кажете: „Не искам стрес“.
Когато кажете: „Искам сигурност“, нещо вътре омеква, раменете се отпускат, дишането става по-дълбоко.
Когато кажете: „Искам изобилие“, умът за момент спира да мисли през липсата и освобождава хватката си.
Това не означава да се преструвате, че животът е съвършен. Не означава да отричате трудностите.
Означава да дадете посока на енергията си, вместо да я оставяте да се върти в кръг около страховете ви.
Вселената не се нуждае от дълги обяснения.
Тя се нуждае от яснота.
Тя чува думите ви, но още по-внимателно усеща емоционалния ви фокус – онова напрежение, което носите вътре в себе си.
Това, което повтаряте, постепенно ви става познато.
А познатото започва да изглежда нормално, дори когато не ви служи.
Ако животът ви се усеща повтарящ се, тежък или заседнал, струва си да си зададете един честен въпрос:
Бях ли наясно какво искам, или бях наясно единствено от какво съм уморен?
Как силата на думите тихо определя посоката на живота ви
Имате право да искате хубави неща, без да изпитвате вина.
Имате право да искате мир, без да се оправдавате.
Имате право да искате пари, любов, спокойствие и радост, без да омаловажавате желанията си.
Кажете го ясно.
Кажете го честно.
Кажете го без извинение.
Продължете пътя си в магията и езотериката спокойно, стъпка по стъпка, както са правили хората отдавна – първо яснота, после знаци.
Нека думите ви станат компас, а всичко излишно тихо да се оттегли от живота ви.
