Винаги съм бил много несръчно дете и майка ми често ме наказваше за всякакви грешки. Не съм ги правила нарочно, просто така се получи. Често, когато сте нервен, всичко излиза извън контрол. Така беше и с мен.
Един ден майка ми беше принудена да отиде при колега и да я поздрави за рождения й ден. Тя отдавна се е пенсионирала, но във фабриката я оценяват и поздравяват за всички празници. Тъй като нямаше при кого да остана, отидох с нея. На прага ни срещна възрастна, но добре поддържана жена с красива прическа.
Много й хареса поздравът на майка й и тя реши да ни почерпи. Тя имаше много красив комплект чаши в бюфета. Рядко можеше да се сдобиеш с подобни чаши, само по празници. И както може би се досещате, аз счупих една от тях. Случайно.
Знаех, че ще трябва да слушам крясъците и обидите на майка ми, но не можех да сдържа сълзите си. Майка ми действаше по старата схема и в този момент бабата се приближи до нея, хвана я за рамото и каза:
- Защо ѝ крещиш? За счупването на една от шестте чаши? При мен идват максимум 2 приятелки, а останалите са в бюфета. Кажи ми, заслужава ли това парче боядисана глина сълзите на дъщеря ти? Не мисля.
Мама се смути, а бабата продължи:
"И ако си счупила чашата, трябва ли да ти викам?"
След това баба взе нова чаша, направи чай и ни покани на масата. И когато се прибрахме, тя уви чинийка във вестника, който дойде с чашата, и ми ги подаде.
Оттогава минаха много години, а чинийката все още стои на рафта ми вкъщи. Когато децата ми се карат, аз го поглеждам и душата ми веднага става по-спокойна.
Често ли крещите на децата си?
