Те винаги са готови да помогнат на другите, но когато самите те изпаднат в труден момент, предпочитат да мълчат и да се справят сами. Психолозите обръщат внимание, че зад тази привидна самостоятелност понякога стоят преживявания от детството, които са научили човека да потиска собствените си нужди и да не разчита на никого.
Има хора, които с лекота изслушват приятелите си, подкрепят близките си и намират решения на чуждите проблеми.
На пръв поглед изглеждат силни, независими и изключително способни. Околните знаят, че могат да разчитат на тях, но невинаги забелязват колко трудно им е самите те да се доверят на друг човек.
Според психологически публикации, посветени на емоционалното пренебрегване в детството, подобно поведение може да бъде свързано с ранни преживявания, при които чувствата и потребностите на детето не са получавали достатъчно внимание. Това обаче не означава, че всеки човек, който трудно иска помощ, непременно е преживял подобни ситуации. Личността и отношенията ни се формират под влиянието на множество фактори.
Шест преживявания от детството, които могат да затруднят търсенето на подкрепа
Чувствата им не са били приемани сериозно
Когато едно дете е тъжно, уплашено или разочаровано, понякога няма нужда от съвети и решения. Достатъчно е някой да го изслуша, да го прегърне и да му покаже, че преживяванията му имат значение.
Ако обаче често е чувало реплики като „Няма за какво да плачеш“, „Не преувеличавай“ или „Прекалено си чувствителен“, то може постепенно да започне да крие емоциите си. Така детето се научава, че изразяването на болка няма да му донесе разбиране.
В зряла възраст този модел може да продължи. Човекът омаловажава собствените си проблеми, сравнява ги с трудностите на другите и си казва, че няма право да се оплаква. Дори когато се чувства изтощен, предпочита да замълчи, вместо да потърси подкрепа.
Наложило се е да пораснат твърде рано
Някои деца започват да се справят сами с отговорности, които надхвърлят възрастта им. Те се научават да не създават проблеми, да не искат много и да намират изход от всяка ситуация без чужда помощ.
Самостоятелността сама по себе си е полезно качество. Разликата е в това дали детето постепенно се учи да поема отговорност с подкрепата на възрастните, или се чувства принудено да разчита единствено на себе си.
Понякога подобни деца дори получават похвали, че са много зрели, послушни и независими. Зад тази привидна зрялост обаче може да се крие страхът им да покажат, че имат нужда от някого.
Като възрастни те могат да изпитват затруднения да делегират задачи, да поискат услуга или да признаят, че не се справят. Предпочитат да останат будни до късно и да свършат всичко сами, вместо да рискуват да бъдат разочаровани.
Трябвало е да се грижат за другите, преди да се научат да се грижат за себе си
В някои семейства децата поемат емоционални или практически отговорности, които обикновено принадлежат на възрастните. Те утешават родител, опитват се да предотвратяват конфликти или се грижат за по-малките си братя и сестри, докато собствените им потребности остават на заден план.
В психологията определени подобни ситуации се описват с термина „парентификация“ – обръщане на ролите, при което детето поема отговорности, неподходящи или прекомерни за възрастта му.
Тези деца могат да станат изключително чувствителни към настроенията на околните. Те бързо забелязват, когато някой е разстроен, и се стараят да предотвратят проблемите, но невинаги получават същото внимание в замяна.
По-късно често се превръщат в хората, които организират всичко, изслушват всички и винаги са на разположение. Когато самите те имат нужда от подкрепа, обаче, може да изпитват вина или неудобство.
Важно е да се помни, че детето не трябва да заслужава обичта чрез постоянна полезност и отговорност. То има право да греши, да се уморява и да получава грижи.
Помощта е била съпроводена с критика и чувство за вина
Не всяка помощ носи усещане за сигурност. Ако след всяка молба детето е чувало упреци като „Нищо ли не можеш да направиш сам?“ или „След всичко, което направих за теб, така ли ми се отблагодаряваш?“, то може да започне да свързва подкрепата със срам и задължения.
В подобна среда молбата за помощ не носи само облекчение. Тя може да бъде последвана от критика, напомняне за оказаната услуга или очакване за отплата.
Това може да обясни защо някои възрастни предпочитат сами да се справят дори с трудни ситуации. За тях е по-лесно да понесат допълнителното натоварване, отколкото да рискуват да се почувстват задължени или унизени.
Дори когато близък човек искрено им предлага помощ, те може да изпитват необходимост веднага да му се отплатят. В здравите отношения обаче подкрепата не бива да се използва като средство за контрол. Хората могат да си помагат, без постоянно да водят сметка кой на кого какво дължи.
Собствените им нужди винаги са били на последно място
Когато в семейството няма достатъчно пространство за чувствата и желанията на детето, то може да реши, че най-добре е да не иска нищо. Понякога родителите са претоварени от собствените си проблеми, а в други случаи от детето просто се очаква да бъде тихо, послушно и непретенциозно.
Постепенно то започва да отлага собствените си потребности, за да не създава допълнителни затруднения на околните.
В зряла възраст този навик може да се прояви по различни начини. Човекът трудно казва, че е уморен, че има нужда от почивка или че не може да поеме още една задача. Той лесно насърчава другите да се погрижат за себе си, но не си позволява същото.
Дори обикновената молба за услуга може да предизвика продължително притеснение. Започва да се пита дали не е бил прекалено взискателен и дали не е затруднил някого.
Да имаш потребности обаче не означава, че си егоист. В здравите отношения има място както за даване, така и за получаване на подкрепа.
Никога не са били сигурни дали някой ще бъде до тях
За едно дете е важно да знае, че може да се обърне към възрастен, когато е уплашено, объркано или не знае как да реши даден проблем. Не е необходимо родителите да бъдат съвършени, но постоянството и готовността да изслушат детето могат да му дадат усещане за сигурност.
Когато реакциите на възрастните са непредвидими – понякога са грижовни и внимателни, а друг път студени, гневни или безразлични – детето може да започне внимателно да преценява кога и как да споделя проблемите си.
То се научава първо да следи настроението на другите, за да прецени дали е подходящо да поиска нещо. С времето това може да се превърне в страх от отхвърляне или разочарование.
Като възрастни подобни хора понякога трудно вярват, че приятелите, партньорът или семейството им действително ще бъдат до тях в труден момент. Затова отлагат молбата за помощ до последно и продължават да се справят сами, дори когато вече са изтощени.
Може ли човек да се научи да приема помощ?
Да търсиш подкрепа не е признак на слабост. Въпреки че ранните преживявания могат да повлияят на начина, по който изграждаме отношенията си, те не определят непременно поведението ни за цял живот.
Доверието може постепенно да се развива чрез стабилни отношения с хора, които изслушват, спазват обещанията си и уважават личните граници. Полезна първа стъпка може да бъде споделянето на малък проблем с човек, на когото имаме доверие, вместо да чакаме ситуацията да стане непоносима.
Важно е също да се научим да разпознаваме собствените си потребности и да приемаме, че не е необходимо винаги да бъдем силните, които решават всичко.
Ако трудността да поискаме помощ причинява значително напрежение или пречи на отношенията и ежедневието ни, разговорът с психолог може да помогне да разберем откъде идва този модел и как постепенно да го променим.
Подкрепата не означава да загубим независимостта си. Понякога тя е начин да си напомним, че не е необходимо да носим всеки товар сами.
