Трябваха ми сметките за ток — Стефан беше обещал да ги плати. Три месеца стоеше вкъщи след като го съкратиха и това беше поне някакво участие от негова страна.
Отворих чекмеджето на бюрото му. Между купчини стари вестници и рекламни брошури лежеше обикновена тетрадка — от онези ученическите. Още първата страница привлече вниманието ми.
„Март. Преместих се при Наталия. Най-накрая — стига съм давал толкова пари за наем за гарсониера в покрайнините. Падна ми се наготово.“
Помнех този ден: седяхме в кухнята, пиехме кафе, и на мен ми се струваше, че отново съм жена, а не просто машина за работа. Той ме прегръщаше, целуваше, казваше колко е щастлив. А всъщност мислел за това, че му е „наготово“.
Исках да затворя тетрадката и да забравя, но ръцете сами разлистваха, очите четяха, а мозъкът отказваше да повярва.
„Април. Наталия пак се прибра в три през нощта, тресна чантата, събуди ме. Не може ли да влиза по-тихо? Мисли си, че като е лекар в Бърза помощ, всичко ѝ е позволено. А аз утре трябва да ставам рано за интервю.“
Веднага си спомних онази нощ: седемнайсет адреса в двойна смяна, два тежки случая — мъж с инфаркт и момиче, натъпкало се с хапчета. Върнах се мокра, изтощена, разплаках се в банята, а той, сънен, само попита: „Натали, дълго ли ще си там?“ Избърсах сълзите, налях му вода, той дори не отвори очи — изпи я и се обърна на другата страна.
„Май. Пак донесе някакви евтини боклуци от магазина — най-скапаните кренвирши, отвратително сирене. Стомахът ми страда, но няма смисъл да ѝ казвам — веднага започва: „Аз ги изкарвам, аз ги купувам“. Да, Наталче, разбрахме — ти си хранителката и спасителката.“
Работех за 2200 лв основна заплата и взимах допълнителни смени. От тях плащах сметки, неговите цигари, храна, транспорт, лекарства. Купувах това, което можех да си позволя. А той записвал колко зле живее.
„Юни. Тъпата ѝ приятелка Ива пак дойде. Седят до полунощ в кухнята, грачат, обсъждат си женските глупости. Опитвах да заспя, но тези кокошки вдигнаха врява.“
Ива беше дошла веднъж. Мъжът ѝ я беше изоставил след 22 години брак. Тя плачеше, аз мълчах до нея, галех я по гърба, правех ѝ чай. А Стефан тръшна вратата и ни нарече „кокошки“.
„Юли. Уволниха ме. Наталия прави съжалителна физиономия, уж ми съчувства, а всъщност е доволна. Сега съм напълно зависим от нея, а тя това го обича.“
Помня тази вечер. Той влезе рано, лицето му сиво.
— Съкратиха отдела.
Прегърнах го.
— Ще се оправим. Ще намериш нещо по-добро.
Поръчах храна, пуснах филм. Опитах се да направя вечерта по-лека. А той мислел, че се радвам.
„Апартаментът — пълен ужас. Стар блок, петна по стените, кофти съседи. Но е безплатно, така че става.“
Купих този двустаен апартамент през 2005-а. Двайсет години плащах кредит. Всеки пирон, всяка стена — моят труд.
За мен това беше крепост. За него — „безплатно“.
„Септември. Пак ме занимава с работа — резюме, интервю… Лесно е да говори, когато тя работи. Не ѝ пука, че съм зле психически. Важното е да нося пари.“
Аз просто питах веднъж седмично. Спокойно.
А той по цял ден играеше игри на компютъра.
Две чинии не са просто две чинии
„Октомври. Направи скандал за мръсни съдове. Няколко чаши и чиния — веднага нападение. Трябва да я държа в тонус.“
Истината? Една седмица мръсни съдове. Аз работех без почивка. Прибрах се и казах:
— Моля те, измий поне съдовете.
Той отказа. Аз плаках.
Истината
Последният запис беше от вчера:
„Ноември. Година тук. Тя е истерична, но има апартамент, хладилникът е пълен. Може да се изтърпи, докато си намеря нещо по-добро. Влюбена е до уши — ще я въртя.“
Затворих тетрадката и се погледнах в огледалото.
Видях уморена жена. Но и нещо друго — човек, който е спасил животи, отгледал дете, преминал през всичко сам.
А той виждаше само „наготово“.
Два часа
Стефан се прибра вечерта с кенче бира.
— Натали, ще сваря вечеря!
— Събирай си багажа — казах спокойно.
— Какво?
— Днес си тръгваш.
Без сцени. Без обяснения.
Събрах му нещата.
— Защо? — попита.
— Защото не направи нищо.
След два часа си тръгна.
Не съжалявам, че прочетох тетрадката. Само за изгубената година.
Но това е урок.
А тапетите ще сменя. Такива, каквито аз искам.
На 45 разбрах нещо важно:
Домът и животът се правят за себе си.
И следващият човек… няма да търси „наготово“.
