„Мария, тази година трябва да консервираш повече краставици. Валентин не яде купени, от тях има стомашни спазми, а знаеш какви са цените на пазара...“
Ирина каза това, без дори да излиза от колата, само леко свали тонираното стъкло.
Интериорът на новия ѝ снежнобял SUV миришеше на хладен климатик и скъп парфюм.
„Колко е „повече“?“ попитах аз, избърсвайки челото си с опакото на ръката си.
„Ами... около трийсет буркана. И лечо, Мари. Твоето лечо е истинско лакомство, Валентин поглъща буркан на един дъх. Добре, да тръгваме, все пак трябва да стигнем до града, там доставят мебелите.“
Стъклото се плъзна нагоре. Колата изхрущи тихо по чакъла и изчезна, оставяйки след себе си облак прах.
Погледнах градинските лехи. Краставиците висяха на гъсти гроздове, доматите преливаха от сок. За някои това „растеше от само себе си“. Но за мен означаваше безкрайни часове на печката, втора смяна без почивни дни.
И точно тогава, докато гледах как багажникът на снаха ми се отдалечава, осъзнах: тази година всичко ще бъде различно.
Стефан излезе от оранжерията с кофа. Съпругът ми е човек, който не говори много. Не спори със сестра си – това би му струвало повече. Тя е най-малката, любимата, тя „трябва“. Тя и Валентин имат бизнес, два апартамента под наем и нова кола. Стефан и аз сме по-прости хора: аз съм в човешките ресурси през целия си живот, а той е шофьор.
„Направихте ли друга поръчка?“ попита той, оставяйки кофата.
„Трийсет буркана краставици и лечо“, отговорих кратко.
Стефчо въздъхна, извади цигара, завъртя я в пръстите си, но все още не я запали.
— Ами... ще го направим. Ние сме свои. Не чужди.
Чувам това „наше“ нещо от около десет години. Всяка година е едно и също: копаем градината, след което започва сезонът за консервиране – гореща вода, пара, кухнята като сауна.
И през септември Ирина пристига, чурулика: „О, колко си страхотна“, пълни багажника догоре и потегля. Понякога носи шоколад. Или кола.
Но този път не самото „повече“ ме нарани. Беше начинът, по който прозвуча. „На пазара е скъпо“, което означаваше, че купуването от нас е изгодно. Нейната печалба дойде за сметка на моето време и усилия.
— Хайде да отидем до магазина, Стефчо — казах решително. — Свърши ни захарта, а няма капачки.
В супермаркета, за първи път от много години, погледнах цените не като домакиня, а като счетоводител.
Захарта се беше вдигнала. Оцетът също. Добрите капачки на винт бяха отделен разход. Олио за лечо – литри. Подправки, чесън (моят още не беше готов), черен пипер.
Методично сложих всичко в количката.
Общата сума на касата ме накара да премигна. 80 лева. И това беше само началото.
„Мария, защо се мотаеш?“ попита тихо съпругът ми.
„Нищо не е“, внимателно прибрах касовата бележка в портфейла си.
Вкъщи не отидох директно до печката. Извадих стар тефтер, калкулатор и седнах на масата.
„Какво броиш там? Рецепти?“ попита изненадано Стефан.
— Не. Себестойност.
Опитвали ли сте някога да изчислите реалната цена на домашен буркан с краставици? Не „безплатни краставици“, а истинската цена?
Започнах да пиша:
капачки,
захар, сол, оцет,
подправки,
газ,
вода,
буркани – и те не траят вечно.
Сумите се натрупаха в любопитна цифра. Но това бяха само материалите. Погледнах ръцете си – не бях ходила на фризьор от два месеца и до вечерта гърбът ме болеше толкова, че трябваше да лежа неподвижно.
„Работа“, добавих следващия ред.
Колко струва един час от моя труд? Взех минималната заплата за чистачка в града – без ирония. Умножих я по часовете, прекарани на печката.
Оказа се сериозно.
И тогава си спомних за бензина, тора, пътуванията до вилата. Добавих още един ред.
Обобщих всичко. Крайната сума в долната част на страницата не оставяше съмнение.
Минаха три седмици.
Прекарах целия уикенд в кухнята, стерилизирах буркани и варях капачки. Стефан помагаше честно – носеше неща, пускаше месомелачката, но аз вършех лъвския дял.
В началото на септември килерът изглеждаше като витрина: спретнати редове краставици, гъсто, ароматно лечо и компоти.
Ирина се обади в събота сутринта.
„Марийке, здравей! Само минаваме оттук, ще се отбием след час. Валентин изпразни багажника, готов е за товарене!“
— Ела — отговорих спокойно. — Всичко е готово.
Преоблякох се в чиста рокля, извадих тетрадката си и откъснах листа с изчисленията.
Стефан ме погледна тревожно:
— Мария, защо си толкова сериозна? Ще има ли скандал?
„Не, Стефчо. Скандалът е с емоции. А сега имам цифри.“
Пристигнаха точно час по-късно. Ирина беше с бели маратонки и нова прическа. Валентин веднага отвори багажника.
„Е, хора! Къде е съкровището?“ извика той весело.
Изнесохме кутиите. Стъклото звънна тихо.
„О, колко е чудесно!“ Ирина стисна ръце. „Мария, златна си! Валю, зареди!“
— Чакай, Валентине — казах тихо.
Поставих сгънатия лист отгоре.
„Какво е това?“ усмихна се Ирина. „Рецепта ли?“
— Не. Това е фактура.
Усмивката изчезна.
— Шегуваш ли се?
Разгънах листа.
„Това са преките разходи. Имам касови бележки. Ето вода и тор. А ето и работата ми. На минимална заплата.“
Настъпи тишина. Дори косачката на съседите замлъкна.
„Какво… ще вземаш пари от роднините си?“ гласът на Ирина стана остър.
„Не за семейството. За моята работа и нашите пари. Нямаме бюджет да субсидираме вашите „домашни вкусотии“.“
Валентин отдръпна ръцете си от кутията.
— Ти си нещо друго, Мария…
— Отнасяме се с вас като с хора, а вие ни давате фактура? Колко излезе? Двеста лева? Да се задавите с краставиците си!
„Валентине, млъкни!“ изсъска Ирина, но погледът ѝ беше откровено ядосан. „Мария, осъзнаваш ли какво правиш? Ние сме семейство! Винаги сме споделяли. Мама даваше, баба даваше…“
— Мама даваше, защото живееше от това — намеси се Стефан.
Той стоеше на верандата и гледаше сестра си с уморен, тежък поглед.
„Мария и аз работим. Питала ли си я как я боли гърбът след трийсет буркана? Предлагала ли си помощ? Можеше да дойдеш напролет да прекопаеш. Или сега да миеш буркани. Тогава щеше да е безплатно. Като семейство.“
Ирина отвори уста, после я затвори. Лицето ѝ се покри с петна.
„А, така ли!“ изпищя тя. „Значи ни обвиняваш! Отлично! Не ни трябват вашите подачки! Ще си купим от магазина! Хайде, Валентине!“
Вратите се затръшнаха. Белият SUV потегли рязко, чакълът се разлетя, камъче удари оградата.
Останахме до кутиите.
— Е, ето — каза Стефан дрезгаво. — Скарахме се. Сега майка ще започне да звъни.
— Нека — прибрах листа. — Но имаме краставици за две зими. И лечо. И най-важното – никакво чувство, че дължим нещо.
Същата вечер пиехме ментов чай на верандата. Беше тихо.
Телефонът на Стефан иззвъня.
— От Ирина ли? — попитах.
— Не. От Валентин. Пише: „Добре, Стефане, не се ядосвай. Жените са си такива. Прати ми сметката, ще преведа. Жалко за краставиците, ще се развалят. Купените не стават.“
Погледнах го.
— Пиши му. Ще ги продадем. Леля Валя отдавна пита. Те могат да си купят от магазина. На промоция.
Стефан се усмихна с уважение, написа отговора и остави телефона.
Есента беше топла. Продадохме половината зимнина за два дни. С парите си платих курс масажи и си купих кожени, удобни ботуши.
Ирина не се обади до Нова година. После прати снимка на елха без думи. Отговорих с усмивка.
Връзката ни не изчезна, просто стана „студен мир“. И това ми донесе спокойствие. Защото любовта е любов, но уважението започва там, където свършват безплатните неща.
А през пролетта Ирина се обади предпазливо:
— Мария, имаш ли разсад домати за продажба?
„Продава се“, отговорих. „Колко бройки? Ще смъкна цената.“
— Добре. Ще дойда, ще платя и ще ги взема.
И в това „добре“ имаше повече искреност, отколкото във всички предишни шоколади „от учтивост“.
Бихте ли поели разходите на цялото си семейство? Или бихте продължили да носите всичко сами, само за да не обидите някого? Понякога, за да спасите едно семейство, е достатъчно ясно да поставите граници и да назовете цената веднъж.
