Тодоровден (наричан още Тудорица или Конски Великден) е важен църковен и народен празник, който се отбелязва в съботата от първата седмица на Великия пост. Денят е посветен на паметта на св.
Историята зад празника
Православната църква почита св. Теодор Тирон – воин и мъченик за вярата. По време на гоненията срещу християните император Юлиан Отстъпник (IV век) се опитал да ги принуди да нарушат поста. Той наредил постните храни на пазара да бъдат тайно поръсени с кръв от езически жертвоприношения.
Според преданието светецът се явил на патриарх Евдоксий и го предупредил за замисъла. Християните били посъветвани да не купуват храна от пазара и да се хранят с варено жито (коливо). Така те избегнали оскверняването, а планът на императора се провалил.
В българската традиция почитането на свети Тодор се оформя още в ранното средновековие, като обединява култа към св. Теодор Тирон и св. Теодор Стратилат.
Защо празникът се нарича „Конски Великден“
В народните вярвания св. Тодор е покровител на конете и ездачите. В иконографията той често е изобразяван на бял кон, като воин и змееборец. Затова празникът се свързва със здравето и силата на конете – оттук идва и популярното му име „Конски Великден“.
Обредите на Тодоровден
Рано сутринта жените приготвят обредни хлябове във форма на конче или подкова. Те се раздават за здраве – вярва се, че ако домакинството се забави, конете му ще се разболеят.
Най-атрактивната част от празника е кушията – традиционното надбягване с коне. Мъже и ергени извеждат пременените си животни, за да участват в състезанието. Победителят получава награда, а конят – юзда или венец.
След надбягването ездачът обикаля селото за здраве и благополучие, а хората го посрещат с благословии. На много места конят се пои символично с вода или вино – знак за сила и плодородие.
На този ден празнуват:
Тодор, Тодорка, Тодора, Теодора, Тошо, Божидар, Божидара, Божо, Божанка, Дарина, Даринка, Дора, Дорка, Дарчо и производни на имената.
Смисълът на празника днес
Тодоровден съчетава християнска памет и древни народни вярвания. Той е празник на силата, здравето, пролетното събуждане и връзката между човека и природата.
И макар днес кушиите да са по-скоро зрелищна традиция, а не ежедневна необходимост, духът на празника остава жив – като символ на българската памет, общност и почит към труда и животните.
