Историята на Стево Селак звучи толкова невероятно, че мнозина биха я приели за художествена измислица. А той настоява, че всяка дума е истина.
Когато е едва на четири години и живее в Риека, преживява първия си сблъсък със смъртта. След инцидент с ледена вода изпада в кома и спира да диша. Лекарите не виждат надежда – обявяват го за мъртъв, а тялото му е преместено в болничната капела. Там, където животът трябва да е приключил, се случва нещо, което и до днес остава необяснимо. След почти едно денонощие момчето отваря очи.
Това обаче се оказва само началото.
Година по-късно Стево преживява тежък инцидент с вряла вода, при който получава сериозни изгаряния. Следва нова кома, продължила седмици, и мрачни прогнози от лекарите, че едва ли ще доживее до юношеството. Но той оцелява. И не просто оцелява – по думите му, започва да вижда и усеща неща, които променят завинаги възприятието му за живота.
Когато говори за тези преживявания, гласът му става по-тих, сякаш се връща там, където думите трудно стигат. Описва място, изпълнено със светлина – не ослепителна, а мека и топла, която носи усещане за абсолютен покой. Спомня си фигури, които нарича ангели, и чувство на любов, лишено от страх и болка. Най-силният момент, който разказва, е усещането, че целият му живот преминава пред него като картина – не просто спомен, а преживяване, в което всяко действие има значение.
Третият път, когато се сблъсква със смъртта, е вече като млад мъж. Изведнъж спира да диша и отново изпада в състояние, което лекарите определят като клинична смърт. И отново – онова странно усещане за лекота, сякаш се отделя от тялото си. Но този път нещо го задържа. Не светлината, не спокойствието – а мисълта за човека, когото обича. Той сам признава, че именно тази тъга и привързаност към съпругата му го връщат обратно.
След тези преживявания животът му се променя изцяло. Постепенно се отдалечава от материалното и започва да търси смисъл в други неща – вяра, семейство, прошка. Започва да пише и да говори за това, което твърди, че е видял „от другата страна“, опитвайки се да предаде едно просто, но силно послание – че страхът от смъртта е по-голям от самата нея.
С времето разказите му стават все по-смели. Той твърди, че не само е надникнал отвъд границата на живота, но и че има усещане за бъдещето – за събития, които предстоят в Европа през следващите десетилетия. Именно тези думи предизвикват най-силните реакции – за едни той е човек, преживял чудо, за други – просто разказвач на лични вярвания.
Но независимо дали човек вярва или не, едно е трудно да се отрече – историите му карат хората да се замислят. За живота, за времето, което имаме, и за начина, по който го живеем.
А самият той продължава да повтаря едно и също:
че най-важното не е какво ще се случи след края,
а какво правим, докато сме тук.
