Някога, след седемдесетгодишна възраст, когато в къщата ухае на домашна яхния и туршия, а внуците удрят с лъжица по масата, в сърцето се заражда чувство, което е трудно да се признае дори пред самия себе си - страх от собственото дете.
Страх от груба дума, от друг укор, от студен поглед. И тогава очите се насълзяват, не от старост, а от болка — защото най-много боли, когато този, на когото си дал всичко, се превърне в източник на унижение.
Известният психолог Карл Роджърс веднъж каза:
Парадоксът е, че човек се променя само когато приеме себе си такъв, какъвто е.
Същото важи и за родителите: само когато приемат истината, колкото и горчива да е, нещо наистина може да се промени.
Защо порасналите деца понякога нараняват родителите си - и как да се измъкнем от този цикъл.
Снимка: Shutterstock
1.
В много семейства ролите никога не се променят: родителите са тези, които дават, а децата са тези, които вземат. И така, в продължение на десетилетия.
Сега, пораснал син, с брада и заеми, той все още очаква майка му да реши всичките му проблеми. А тя, по навик и с любов, продължава да дава — въпреки че вече няма сили.
Когато ролите не се променят, родителите стават невидими, превръщат се във фон — „мебели“, които просто трябва да са там.
Но човекът не е стол. Той има душа, умора, надежда, че някой ще каже добра дума.
Ето защо не е слабост да кажеш „стига“. Напротив, това е първата стъпка към уважение. Понякога „не“ означава много повече от „добре, както казваш“.
.jpg)
Снимка: Shutterstock
2. Години на натрупано негодувание
Някои деца носят със себе си торба, пълна със стари рани – неосъществени желания, детски несправедливости, неуспешни бракове.
Родителите стават тяхна мишена, защото е по-лесно да се прехвърли вината, отколкото да се прости.
Но миналото не бива да се превръща в насилие.
Както казва Джон Пауъл: „Мъдрият човек не е този, който не греши, а този, който знае как да прощава.“
Прошката не означава забравяне. Тя означава да спреш да наказваш себе си и другите.
3. Манипулация чрез чувство за вина
„Знаеш колко бях болна, когато беше малък…“
Така започва старият модел. Единият натиска, другият отстъпва. И така до безкрай.
Както казваше Бърнард Шоу: „Който знае как да предизвика чувство за вина, никога няма да остане без власт.“
Затова се запитайте: наистина ли е необходимо винаги да отстъпвате? Любовта не е задължение. И родителят има право да поставя граници.
Снимка: Shutterstock
4. Когато стресът от света се превърне в ярост у дома
Животът днес не щади никого - стрес, заеми, тълпи, крайни срокове.
Но мнозина изливат фрустрациите си там, където е „безопасно“ – върху родителите си. Майката се превръща в гръмоотвод за нервността на другите хора.
Ето защо трябва да знаете как да кажете:
„Виждам, че ти е трудно. Но нека не викаме.“
Спокойствие, без острота. Защото мълчанието не е добродетел, ако означава страдание.
5. Загуба на топлина в речта
Удивително е колко студени могат да бъдат порасналите деца към родителите си. Те могат да управляват компании, да преговарят за милиони, но не могат да кажат едно просто „благодаря, мамо“.
Причината? Страх да изглеждаш слаб или навик от детството, при който емоциите не са били желани.
Но родителят има право да изисква уважение. И правото да отхвърля груби думи.
6. Когато детето вижда слабост, а не сила
Остаряването събужда подсъзнателен страх у децата - напомняне, че и те няма да бъдат силни завинаги. И този страх понякога се превръща в грубост.
Но възрастният родител не е огледало на техните страхове. Той е човек, който заслужава достойнство, а не съжаление.
Ако няма уважение, по-добре е да се дистанцираш, отколкото да живееш в унижение.
7. Страх от самота
Много родители търпят обиди, защото се страхуват да не останат сами. Страхуват се, че децата им ще ги забравят, че няма да видят внуците си. Но любовта от страх не е любов. Истинската връзка се гради на уважение, а не на изнудване.
Често се случва нещо прекрасно: когато родителят започне да уважава себе си, детето също го усеща – и се променя.
8. Наследени модели
Колко пъти сте чували: „И моите родители ме възпитаха така!“
Да, преди беше „нормално“ да се крещи, да се мъмри, да се унижава — в името на „образованието“.
Но това не е традиция, която трябва да се пази.
Някой трябва да я спре.
Защо да не си ти?
Както е казал Виктор Юго : „Няма нищо по-силно от идея, чието време е дошло.“
Дойде времето за семейства без унижения и викове.
9. Изкривено разбиране за любовта
За някои хора любовта означава страдание. Така са се научили. Но любовта без уважение е просто пристрастяване. Родителят има право да покаже, че истинската любов означава топлина, внимание и мили думи, а не страх и болка.
Как да се защитите?
Вярвайте в правото си на уважение. Никой – нито син, нито дъщеря, нито внук – няма право да ви унижава.
Научете се да казвате „не“. Без да викате и да се обяснявате. Спокойното „не“ има огромна сила.
Потърсете подкрепа.
В приятели, в книги, в разговор с експерт. Силата не идва от търпението, а от самоуважението.
Както е казал Конфуций: „Уважавай себе си и другите ще те уважават.“
Тези думи би трябвало да бъдат утеха за всички, които са уморени да бъдат заглушавани и унижавани – и напомняне, че достойнството никога не остарява.
